В кървясалите му очи за миг просветва нещо. Болка.
— Както каза, ужасно е, откъдето и да го погледнеш. И независимо какво иска Пийта, негов ред е да бъде спасен. И двамата му дължим това. — Гласът ми придобива умолителен тон. — Освен това, Капитолът ме мрази толкова много, че и сега съм почти мъртва. Той може би все пак има шанс. Моля те, Хеймич. Кажи, че ще ми помогнеш.
Хеймич се взира намръщено в бутилката и преценява думите ми.
— Добре — казва той накрая.
— Благодаря ти.
Сега би трябвало да отида да видя Пийта, но нямам желание. Главата ми е замаяна от алкохола и съм толкова съсипана, че кой знае с какво може да ме накара да се съглася? Не, сега трябва да си отида вкъщи и да се изправя очи в очи с майка ми и Прим.
Докато се препъвам нагоре по стъпалата пред къщата си, входната врата се отваря и Гейл ме грабва в прегръдките си:
— Сгреших. Трябваше да заминем, когато каза — прошепва той.
— Не — отговарям аз. Трудно ми е да фокусирам очите си, а алкохолът се излива от бутилката и се стича по гърба на якето му, но той не усеща.
— Още не е късно — казва той.
През рамото му виждам на прага майка ми и Прим, вкопчени една в друга. Ако избягаме… те ще умрат. А сега трябва да спасявам Пийта. Край на дискусията.
— Да, много късно е. — Коленете ми се подгъват и той ме задържа изправена. Алкохолът ме удря в главата и чувам как стъклената бутилка се разбива на пода. Това ми се вижда нормално, тъй като очевидно съм изгубила контрол над всичко.
Събуждам се и едва успявам да стигна до банята, преди алкохолът да излезе навън. На излизане изгарящото усещане е също толкова силно, колкото и на влизане, и има два пъти по-лош вкус. Когато спирам да повръщам, все още треперя и се потя, но поне по-голямата част от алкохола вече е извън организма ми. Но в кръвта ми е останало достатъчно количество, защото усещам пулсиращо главоболие, устата ми е пресъхнала и ми се повдига.
Пускам душа и стоя под топлата струя поне минута, преди да осъзная, че съм още по бельо. Майка ми сигурно само е смъкнала мръсните ми дрехи и ме е сложила в леглото. Хвърлям мокрото бельо в мивката и изливам шампоан върху главата си. Усещам парене в ръцете и чак сега виждам малките, равни шевове върху едната си длан и отстрани на другата ръка. Смътно си спомням как снощи счупих стъклото на вратата. Търкам се от глава до пети, като спирам само за да повърна отново направо под душа. Повърнатото е главно стомашен сок и заминава в канала заедно с благоуханните мехурчета.
Най-после съм чиста. Обличам хавлията и тръгвам пак към леглото, без да обръщам внимание, че от косата ми капе вода. Завивам се под одеялото и съм сигурна, че такова трябва да е усещането, когато си се отровил. Чувам стъпки по стълбите и пак ме обхваща паника. Не съм готова да видя майка ми и Прим. Трябва да събера сили, за да бъда спокойна и уверена, каквато бях, когато се сбогувахме в деня на последната Жътва. Трябва да бъда силна. Изправям се с усилие, отмятам мократа коса от пулсиращите си слепоочия и се подготвям за срещата. Те се появяват на прага, с чай и препечени филийки в ръце, с тревожни лица. Отварям уста, с намерението да започна с някаква шега, и избухвам в сълзи.
Дотук с намерението да бъда силна.
Майка ми сяда отстрани, а Прим пропълзява в леглото при мен и двете ме прегръщат и издават тихи утешителни звуци, докато почти преставам да плача. После Прим взема хавлиена кърпа, изсушава косата ми и разресва сплъстените кичури, а майка ми ме убеждава да пийна чай и да хапна препечена филийка. Обличат ме с топла пижама, натрупват още одеяла отгоре ми и пак се унасям.
Когато отново се събуждам, по светлината познавам, че е късно следобед. На масичката до леглото ми има чаша вода и жадно я изгълтвам. Още ме боли глава и ми се повдига, но се чувствам много по-добре. Ставам, обличам се и сплитам косата си назад. Преди да сляза, спирам за малко на площадката, леко смутена от начина, по който приех новината за Юбилейните игри. Безсмисленото бягство, пиенето с Хеймич, плачът. Предвид обстоятелствата, сигурно заслужавам да си позволя слабост поне за един ден. Все пак добре, че нямаше кой да ме снима.
Долу майка ми и Прим ме прегръщат отново, но не са прекалено емоционални. Знам, че сдържат чувствата си, за да направят нещата по-лесни за мен. Поглеждам Прим и ми е трудно да си представя, че това е същото крехко момиченце, което оставих в деня на Жътвата преди девет месеца. Съчетанието от това изпитание и всичко, което последва — насилието в окръга, върволицата от болни и ранени, които сега тя често лекува сама, когато майка ми е прекалено заета — тези неща са добавили години към възрастта й. А е и доста пораснала: сега двете сме почти еднакво високи, но не това е причината да изглежда по-възрастна.