— Какво се надяваш да намериш? — пита Мейзилий.
— Не знам. Нещо, което може да ни е от полза — казва той.
Когато най-после успяват да се проврат през ужасния жив плет, служейки си с горелка, измъкната от раницата на един от мъртвите трибути, те се озовават върху равен, сух земен участък, който води към скален зъбер. Далече отдолу се виждат назъбени скали.
— Няма нищо друго, Хеймич. Хайде да се връщаме — казва Мейзилий.
— Не, аз оставам тук — казва той.
— Добре. Останахме само петима. Най-хубаво да си кажем довиждане още сега — отговаря тя. — Не искам да останем само ти и аз.
— Добре — съгласява се той. Това е всичко. Нито й подава ръка, нито дори я поглежда. И тя си тръгва.
Хеймич обхожда ръба на скалата, сякаш се мъчи да разбере нещо. Подритва едно камъче и то пада в бездната, привидно изгубено завинаги. Но минута по-късно, когато сяда да си почине, камъчето се връща при него. Хеймич се взира озадачено, а след това на лицето му се изписва странно напрегнато изражение. Той мята от скалата камък, голям колкото юмрука му, и чака. Когато камъкът долита обратно и пада право в ръката му, започва да се смее.
Точно тогава чуваме Мейзилий да пищи. Те вече не са съюзници и тя е пожелала така, затова никой не би обвинил Хеймич, ако не й обърне внимание. Но той все пак хуква към нея. Пристига точно навреме да види как последната от ято бонбонено розови птици, въоръжени с дълги, тънки клюнове, пронизва врата й. Той й държи ръката, докато умира, а аз се сещам единствено за Ру и за това как и аз закъснях да я спася.
По-късно същия ден друг трибут загива в битка, а трети е изяден от пухкавите катерици. Сега съперници за короната остават Хеймич и едно момиче от Окръг 1. Тя е по-едра от него и също толкова бърза. Настъпва неизбежният двубой, кървав и ужасяващ, в който и двамата понасят почти смъртоносни рани, но накрая Хеймич е обезоръжен. Той залита из красивата гора, придържайки изскочилите си навън вътрешности, а тя го преследва и размахва брадвата, с която се кани да му нанесе смъртоносния удар. Хеймич върви на зигзаг към своята скала и стига до нея точно когато тя мята брадвата. Той се свлича на земята, а брадвата полита в пропастта. Сега момичето е останало без оръжие и се мъчи да спре кръвта, която се лее от празната й очна кухина. Сигурно си мисли, че ще надживее Хеймич, който се гърчи в конвулсии на земята. Но има нещо, което той знае, а тя не — брадвата ще се върне. Тя долита обратно и се забива в главата на момичето. Оръдието гръмва, отнасят тялото й и се чува звук от фанфари, оповестяващи победата на Хеймич.
Пийта изключва касетата и известно време двамата седим мълчаливо.
Накрая Пийта казва:
— Енергийното поле под скалата е същото като онова на покрива на Тренировъчния център. Онова, което те отхвърля назад, ако направиш опит да скочиш от покрива и да се самоубиеш. Хеймич е намерил начин да го превърне в оръжие.
— Не само срещу другите трибути, но и срещу Капитола — допълвам аз. — Личи си, че те не са очаквали такова нещо. Не е било предвидено полето да е част от арената. Никога не са планирали някой да го използва като оръжие. Като е разбрал как действа, ги е поставил в глупаво положение. После сигурно са се измъчили доста с обясненията за публиката. Затова не помня да съм го гледала по телевизията. За Капитола това е било почти толкова неприятно, колкото нашите къпини!
Не успявам да се сдържа и се разсмивам истински, за пръв път от месеци. Пийта просто поклаща глава, сякаш съм полудяла — и може би наистина малко съм откачила.
— Почти, но не съвсем — казва Хеймич зад нас. Обръщам се рязко и ме е страх, че ще се ядоса, задето гледаме неговата касета, но той се усмихва самодоволно и отпива дълга глътка от бутилка вино. Дотук с трезвеността. Би трябвало да съм разстроена, че отново пие, но съм завладяна от друго чувство.
Прекарах всичките тези седмици, за да опозная съперниците си, без дори да помисля кои са съотборниците ми. Сега в мен се заражда нова увереност, защото, струва ми се, най-после знам кой е Хеймич. И постепенно разбирам коя съм аз. Несъмнено двама души, които са причинили на Капитола толкова неприятности, могат да измислят начин да върнат Пийта жив у дома.
15
Преминавала съм през процедурата за разкрасяване с Флавий, Вения и Октавия толкова пъти, че оцеляването би трябвало вече да ми е стар навик. Но не съм предвидила какво емоционално изпитание ме очаква. В някакъв момент по време на приготовленията всеки от тях се облива в сълзи поне два пъти, а Октавия не престава да хленчи през цялата сутрин. Оказва се, че наистина са се привързали към мен, и мисълта за връщането ми на арената ги е разстроила. Като прибавите към това и факта, че с моята загуба губят и поканата за всякакви важни светски събития, най-вече за сватбата ми, цялата ситуация става непоносима. Мисълта да бъдат силни заради някой друг никога не им е хрумвала. Оказвам се в положение, при което съм принудена да ги утешавам. Тъй като аз съм тази, която отива на заколение, това е леко дразнещо.