— Омаляха ми — казвам аз.
Финик хваща яката на костюма ми и я опипва с пръсти.
— Много е лошо това с Юбилейните игри. Можеше да преуспееш като бандит в Капитола. Бижута, пари, каквото поискаш.
— Не обичам бижута, а имам повече пари, отколкото ми трябват. Като стана дума, ти за какво харчиш твоите, Финик? — питам.
— О, от години не съм се занимавал с такова скучно нещо като парите — казва Финик.
— Тогава как ти плащат за удоволствието от компанията ти? — питам аз.
— С тайни — казва тихо той. Накланя глава към мен, така че устните му почти докосват моите. — А ти, огнено момиче? Имаш ли тайни, които да си заслужават времето ми?
По някаква глупава причина се изчервявам, но се заставям да не отстъпвам:
— Не, аз съм като отворена книга — прошепвам в отговор. — Изглежда, че всеки знае тайните ми, преди самата аз да съм ги научила.
Той се усмихва:
— За нещастие мисля, че това е вярно. — Той отмества поглед настрани. — Идва Пийта. Съжалявам, че се налага да отложите сватбата си. Знам колко съкрушително трябва да е това за теб. — Той хвърля още една бучка захар в устата си и бавно се отдалечава.
Пийта застава до мен, облечен в костюм като моя.
— Какво искаше Финик Одеър? — пита той.
Обръщам се, допирам устни до неговите и спускам клепачи, като имитирам Финик:
— Предложи ми бучка захар и поиска да научи всичките ми тайни — казвам с най-прелъстителния си глас.
Пийта се разсмива.
— Уф! Наистина ли?
— Наистина — отговарям аз. — Ще ти разкажа още, когато по кожата ми престанат да лазят тръпки.
— Мислиш ли, че и ние щяхме да свършим така, ако само един от нас беше спечелил? — пита той, като оглежда другите победители. — Да станем част от този цирк?
— Сигурно. Особено ти — казвам.
— О-о! И защо особено аз? — усмихва се той.
— Защото ти имаш слабост към красивите неща, а аз не — казвам с чувство на превъзходство. — Капитолът щеше да те оплете в мрежите си и щеше напълно да пропаднеш.
— Да умееш да забелязваш красотата не е слабост — посочва Пийта. — Освен може би когато става дума за теб. — Музиката започва, виждам как широките врати се отварят, за да пропуснат първата колесница, и чувам рева на тълпата. — Ще тръгваме ли? — Той ми подава ръка, за да ми помогне да се кача в колесницата.
Качвам се и го издърпвам след себе си.
— Не мърдай — казвам аз и му оправям короната. — Виждал ли си костюма си включен? Отново ще бъдем неотразими.
— Абсолютно. Но Порша казва, че трябва да се държим на положение. Никакво махане с ръка, нищо — казва той. — Виждаш ли ги някъде?
— Не. — Обхождам с поглед процесията от колесници. — Може би е най-добре да тръгваме и да включим светлината на костюмите си. — Правим го и когато започваме да проблясваме, виждам как хората сочат към нас и ни обсъждат. Става ясно, че пак ще се превърнем в сензацията на встъпителните церемонии. Почти на вратата сме. Оглеждам се, но никъде не виждам нито Порша, нито Цина, които миналата година бяха с нас чак до последния миг. — Трябва ли да се държим за ръце тази година? — питам.
— Предполагам, че са оставили сами да решим — казва Пийта.
Вглеждам се в тези сини очи, които никакво количество драматичен грим не може да направи истински смъртоносни, и си спомням как точно преди година бях готова да го убия. Убедена, че той се опитва да ме убие. Сега всичко е точно обратното. Твърдо решена съм да го спася, като знам, че цената за това ще бъде собственият ми живот, но онази част от мен, която не е толкова смела, колкото би ми се искало, се радва, че до мен е Пийта, а не Хеймич. Без повече приказки се хващаме за ръка. Разбира се, че ще влезем в играта като едно цяло.
Гласът на тълпата се извисява в един всеобщ крясък, когато излизаме на гаснещата вечерна светлина, но никой от двама ни не реагира. Аз приковавам очи върху някаква точка в далечината и се държа сякаш няма публика, сякаш няма истерия. Поглеждам за миг образите ни върху огромните екрани — ние сме не просто красиви, ние сме мрачни и могъщи. Не, нещо повече. Ние, обречените влюбени от Окръг 12, които страдахме толкова много и се наслаждавахме толкова малко на хубавите страни от победата си, не се стремим към благоволението на почитателите, не ги удостояваме с усмивките си, нито улавяме целувките им. Ние сме непримирими.
И на мен това ужасно ми харесва. Най-после няма да се преструвам.
Когато правим завой и излизаме на Кръглия площад, виждам, че двама от другите стилисти са се опитали да откраднат идеята на Цина и Порша и са използвали осветление в костюмите на своите трибути. Костюмите на трибутите от Окръг 3, където правят електронни устройства, са украсени със светлинки и в това има логика. Но защо трибутите от животновъдния Окръг 10, които са облечени като крави, имат пламтящи колани? Пекат се като на скара? Жалка гледка.