Пийта и аз, от друга страна, сме толкова пленителни в нашите непрестанно припламващи костюми, че повечето от останалите трибути са се втренчили в нас. Явно доста сме развълнували двойката от Окръг 6, които са отявлено пристрастени към морфлинга. И двамата са невероятно кльощави, с провиснала жълтеникава кожа. Не могат да откъснат от нас неестествено огромните си очи, дори когато президентът Сноу започва речта си от балкона си и приветства всички ни с „добре дошли“ на Юбилейните игри. Засвирва химнът и докато правим последна обиколка на площада… Дали греша? Или наистина виждам как погледът на президента също е прикован в мен?
Двамата с Пийта изчакваме вратите на Тренировъчния център да се затворят зад нас, преди да се отпуснем. Посрещат ни Цина и Порша, които са доволни от представянето ни. Тази година и Хеймич е тук, само че не е при колесницата ни, а някъде по-нататък с трибутите от Окръг 11. Виждам го как кимва към нас, а после двамата тръгват след него и идват да ни поздравят.
Познавам Чаф по физиономия, защото с години съм гледала по телевизията как двамата с Хеймич си подават бутилката един на друг. Той е тъмнокож, висок около метър и осемдесет, а едната му ръка завършва с чукан — изгубил я е в Игрите, които е спечелил преди трийсет години. Сигурна съм, че са му предложили някаква протеза, като тази на Пийта, когато се наложи да ампутират долната част на крака му, но той е отказал.
Сийдър има смугла кожа, права черна коса, прошарена със сребристо, и много прилича на жена от Пласта. Само златистокафявите й очи показват, че е от друг окръг. Трябва да е към шейсетгодишна, но все още изглежда силна, и няма признаци, че с течение на годините се е насочила към алкохола, морфлинга или някаква друга химическа форма на бягство. Преди някой от нас да успее да каже и дума, тя ме прегръща. Някак разбирам, че трябва да е заради Ру и Треш. Преди да успея да се спра, прошепвам:
— А семействата им?
— Живи са — отвръща тихо тя, преди да ме пусне.
Чаф ме обгръща със здравата си ръка и ме целува силно право в устата. Стреснато отскачам назад, докато двамата с Хеймич се хилят.
Това е в общи линии цялото време, което имаме, преди служителите от Капитола решително да ни насочат към асансьорите. Определено имам чувството, че приятелската атмосфера сред победителите не им е приятна, но на самите победители изобщо не им пука. Двамата с Пита вървим към асансьорите с преплетени пръсти и усещам как някой се приближава до мен. Момичето сваля от главата си диадема от буйно обрасли с листа клонки и я мята зад гърба си, без да си направи труда да погледне къде ще падне.
Джоана Мейсън. От Окръг 7. Производство на дървен материал и хартия, оттук и украсата. Тя беше спечелила своите Игри, като много убедително се представяше за слаба и безпомощна, за да не й обръщат внимание, после показа изключителна способност да убива. Тя разрошва щръкналите кичури на косата си и върти очи — те са кафяви и раздалечени.
— Костюмът ми не е ли ужасен? Стилистката ми е най-голямата идиотка в Капитола. От четирийсет години все издокарва нашите трибути като дървета. Как не ми се падна Цина. Изглеждаш фантастично.
Женски разговори. Нещо, в което никак не ме бива. Мнения за дрехи, прически, грим. Налага се да излъжа:
— Да, той ми помага да разработя собствена модна линия. Трябва да видиш какви чудеса може да сътвори с кадифе. — Кадифе. Единственият плат, за който се сещам в момента.
— Виждала съм. По време на обиколката ви. Онази рокля без презрамки, която носеше в Окръг 2? Тъмносинята с диамантите? Беше толкова красива, че ми се искаше да се пресегна през екрана и да я смъкна от гърба ти — казва Джоана.
Сигурно ти се е искало, мисля си аз. Заедно с няколко сантиметра месо.
Докато чакаме асансьорите, Джоана дърпа ципа на останалата част от костюма си, изобразяващ я като дърво, оставя го да се свлече на пода, а после го изритва с отвращение. С изключение на пантофите в горскозелен цвят остава съвсем гола.
— Така е по-добре.
Озоваваме се в един и същ асансьор с нея и през цялото пътуване до седмия етаж тя си приказва с Пийта за картините му, докато светлината от все още проблясващия му костюм хвърля отблясъци върху голите й гърди. Когато тя слиза, не го поглеждам, но знам, че той се хили. Блъскам ръката му настрани, когато вратите се затварят зад Чаф и Сийдър и оставаме сами, а той избухва в смях.
— Какво има? — питам аз, като се обръщам рязко към него.