Най-после оставаме само двамата с Пийта. Той се пресяга през масата и хваща ръката ми.
— Реши ли вече с какво ще впечатлиш гейм-мейкърите?
Поклащам глава:
— Тази година няма да мога да ги използвам като мишени — силовото поле е включено и тъй нататък. Може би ще им покажа няколко кукички за риболов. А ти?
— Нямам представа. Имах желание да направя една торта или нещо подобно — казва той.
— Покажи им още малко камуфлаж — предлагам аз.
— Стига морфлингите да са ми оставили някакви материали за работа — казва той иронично. — От самото начало не са се отлепили от пункта за камуфлаж.
Известно време седим мълчаливо, а после изтърсвам онова, което се върти в главите и на двама ни:
— Как ще убием тези хора, Пийта?
— Не знам. — Той обляга чело върху преплетените ни ръце.
— Не искам да ни стават съюзници. Защо Хеймич ни накара да ги опознаем? — казвам аз. — Така ще ни е много по-трудно от миналия път. С изключение на Ру може би. Но аз все едно нямаше да мога да я убия. Прекалено много приличаше на Прим.
Пийта замислено ме поглежда:
— Нейната смърт беше най-ужасната, нали?
— Никой не умря особено красиво — отговарям аз, като си спомням как свършиха Глимър и Катон.
Извикват Пийта и оставам да чакам сама. Минават петнайсет минути. После половин час. Минават почти четирийсет минути, преди да ме повикат.
Когато влизам, усещам острата миризма на препарат за почистване и забелязвам, че една от рогозките е преместена в ъгъла на стаята. Настроението е много различно от онова миналата година, когато гейм-мейкърите бяха полупияни и разсеяно си похапваха на масата. Сега си шепнат и изглеждат ядосани. Какво е направил Пийта? Нещо, което ги е разстроило?
Усещам как ме пробожда тревога. Това не е добре. Не искам Пийта да привлече гнева на гейм-мейкърите. Това е част от моята работа. Да отклонявам огъня от него. Но как ги е ядосал? Защото с удоволствие бих направила същото, дори нещо повече. За да накарам тези хора, които използват мозъците си, за да изнамират забавни начини да ни убиват, да загубят самодоволното си изражение. Да ги накарам да осъзнаят, че макар да сме уязвими за жестокостите на Капитола, същото важи и за тях.
Имате ли представа колко много ви мразя? — казвам си аз. — Вас, които сте посветили способностите си на Игрите?
Опитвам се да уловя погледа на Плутарх Хевънсбий, но той умишлено ме отбягва, както през цялото време на обучението. Спомням си как ме потърси, за да танцува с мен, и с каква гордост ми показа сойката-присмехулка на часовника си. Но тук не е мястото да проявява дружелюбност. И как би могло, когато аз съм трибут, а той е главният гейм-мейкър? Толкова могъщ, толкова високопоставен, толкова защитен…
Изведнъж се сещам точно какво ще направя. Нещо, което ще разбие на пух и прах всичко, направено от Пийта. Отивам до пункта за връзване на възли и вземам въже. Започвам да правя възел, но ми е трудно, защото никога не съм опитвала точно него. Само съм гледала сръчните пръсти на Финик, а те се движеха толкова бързо. След десетина минути успявам да направя прилична примка. Премествам едно от чучелата, които служат за мишена, в средата на залата под гимнастическата висилка. Завързвам единия край на въжето за нея, а на другия обесвам чучелото. Да завържа ръцете му зад гърба би придало допълнителна красота на тази картина, но сигурно времето ми изтича. Отивам бързо до пункта за камуфлаж, където някои от другите трибути, несъмнено морфлингите, са направили колосална бъркотия. Накрая намирам кутия, пълна до половина с кървавочервен боровинков сок, който ще ми свърши работа. От тъканта с телесен цвят на чучелото става добре попиващо платно за рисуване. Внимателно изписвам с пръст думите върху тялото му, като ги крия от погледа на гейм-мейкърите. После се отдръпвам бързо, за да видя каква ще бъде реакцията на лицата им, когато прочетат името върху чучелото.
СЕНЕКА КРЕЙН
17
Ефектът върху гейм-мейкърите е незабавен и удовлетворяващ. Едни ахват от ужас. Други изпускат чашите си с вино, които се разбиват с мелодичен звън на земята. Двама като че ли всеки момент ще припаднат. Шокът е всеобщ.
Най-после Плутарх Хевънсбий ме удостоява с вниманието си. Взира се упорито в мен, докато сокът от прасковата, която е смачкал в ръката си, се стича през пръстите му. Накрая прочиства гърло и казва:
— Сега можете да си вървите, госпожице Евърдийн.
Кимвам почтително и се обръщам да си вървя, но в последния миг не устоявам на изкушението и запращам кутията с къпиновия сок през рамо. Чувам как съдържанието се разплисква върху чучелото и в същото време се разнася звукът от още две счупени чаши с вино. Докато вратите на асансьора се затварят зад мен, виждам, че никой не помръдва.