Това ги изненада, мисля си аз. Беше прибързано и опасно и несъмнено ще си платя десетократно. Но за момента ликувам и си позволявам да се насладя на победата си.
Искам веднага да намеря Хеймич и да му разкажа за представянето си, но наоколо няма никой. Сигурно се приготвят за вечеря и аз също решавам да отида да взема душ, тъй като ръцете ми са изцапани със сок. Докато стоя под душа, започвам да се питам доколко благоразумен беше последният ми номер. Би трябвало винаги да си задавам въпроса: „Това ще помогне ли на Пийта да оцелее?“ Вероятно не. Всичко, което става по време на обучението, е строго секретно, така че е безсмислено да предприемат действия срещу мен, след като никой няма да научи с какво съм се провинила. Всъщност миналата година бях възнаградена за дързостта си. Сега обаче престъплението е от друг характер. Ако гейм-мейкърите са ми разгневени и решат да ме накажат на арената, Пийта също може да пострада. Сигурно постъпих прекалено импулсивно. И все пак… не мога да кажа, че съжалявам, задето го направих.
Когато всички се събираме за вечеря, забелязвам, че по ръцете на Пийта личат петна с най-различни цветове, макар че косата му е още влажна от къпането. Сигурно им е показал някакъв вид камуфлаж. Сервират супата и Хеймич минава направо към въпроса, който измъчва всички:
— Хайде, казвайте как мина индивидуалното представяне.
Двамата с Пийта се споглеждаме. Не изгарям от нетърпение да опиша случилото се. В спокойната обстановка на трапезарията то ми изглежда прекалено крайно.
— Ти си пръв — казвам аз. — Трябва да е било нещо специално. Наложи се да чакам четирийсет минути, преди да вляза.
Пийта като че ли е обхванат от подобно нежелание.
— Ами, аз… аз направих онова с камуфлажа, както предложи ти, Катнис. — Той се поколебава. — Не беше точно камуфлаж. Искам да кажа, използвах бои.
— За какво? — пита Порша.
Сещам се колко смутени бяха гейм-мейкърите при влизането ми. Миризмата на почистващи препарати. Рогозката, преместена от центъра в ъгъла на салона. Дали беше, за да прикрият нещо, което не бяха успели да отмият?
— Нарисувал си нещо, нали? Картина.
— Видя ли я? — пита ме той.
— Не. Но бяха положили доста усилия да я скрият — казвам аз.
— Е, това е нормално. Не е позволено да видиш какво са направили другите трибути преди теб — казва Ефи, без да се разтревожи. — Какво нарисува, Пийта? — Изглежда леко просълзена. — Портрет на Катнис ли беше?
— За какво му е да рисува мой портрет, Ефи? — питам доста ядосано.
— За да покаже как ще направи всичко възможно, за да те защити. И без друго целият Капитол очаква именно това. Нали той доброволно предложи да участва в Игрите заедно с теб? — казва Ефи, сякаш това е най-очевидното нещо на света.
— Всъщност нарисувах Ру — казва Пийта. — Така, както изглеждаше, след като Катнис я покри с цветя.
На масата настъпва продължителна пауза, докато всички възприемат казаното.
— И какво точно се опитваше да постигнеш? — пита Хеймич с много премерен тон.
— Не съм сигурен. Исках да ги накарам да се почувстват виновни, макар и само за миг — казва Пийта. — Задето са убили това малко момиче.
— Това е ужасно. — Ефи звучи, сякаш всеки момент ще заплаче. — Този вид мислене… е забранен, Пийта. Абсолютно. Само ще навлечеш още неприятности на себе си и на Катнис.
— Трябва да се съглася с Ефи по този въпрос — казва Хеймич. Порша и Цина запазват мълчание, но лицата им са много сериозни. Разбира се, прави са. И аз съм разтревожена, но си мисля, че постъпката на Пийта е възхитителна.
— Предполагам, моментът не е подходящ да спомена, че обесих едно чучело и изписах с боя името на Сенека Крейн върху него — казвам. Това постига желания ефект. В първия миг никой не вярва на ушите си, но после всеобщото неодобрение се стоварва върху мен като цял тон тухли.
— Обесила си… Сенека Крейн? — изрича Цина.
— Да. Демонстрирах новите си умения да правя възли и накрая той — кой знае как — се озова на края на примката — обяснявам им аз.
— О, Катнис… — с приглушен глас казва Ефи. — Откъде изобщо знаеш за това?
— Тайна ли е? Президентът Сноу не се държеше така, сякаш е тайна. Всъщност, нямаше търпение да ми съобщи — отговарям аз. Ефи напуска масата, притиснала салфетка към лицето си. — Сега пък разстроих Ефи. Трябваше да излъжа и да кажа, че съм изстреляла няколко стрели.