— Човек би си помислил, че сме го планирали — казва Пийта с едва доловима усмивка.
— А не сте ли? — пита Порша. Тя притиска с пръсти клепачите си, за да ги държи затворени, сякаш е изложена на много ярка светлина.
— Не — казвам, като поглеждам Пийта с ново чувство на признателност. — Преди да влезем, и двамата не знаехме какво ще направим.
— И още нещо, Хеймич — продължава Пийта. — Решихме, че не искаме никакви съюзници на арената.
— Хубаво. Поне няма да се чувствам отговорен за това, че сте убили някого от приятелите ми поради глупостта си — казва той.
— Точно така си мислехме — казвам му аз.
Довършваме вечерята мълчаливо, но когато се изправяме, за да отидем в дневната, Цина ме обгръща с една ръка и ме притиска към себе си.
— Хайде, ела да гледаме какви са резултатите.
Събираме се около телевизора и Ефи, със зачервени очи, се присъединява отново към нас. Лицата на трибутите се появяват, окръг по окръг, а под снимките им проблясва резултата, изписан със светещи цифри. От едно до дванайсет. Предсказуемо високи резултати за Кашмир, Глос, Брут, Енобария и Финик. Ниски до средни за останалите.
— Някога давали ли са нула? — питам аз.
— Не, но за всичко си има първи път — отговаря Цина.
И се оказва, че е прав. Защото когато всеки от двама ни с Пийта постига дванайсет точки, ние пишем историята на Игрите на глада. Въпреки това обаче, на никой не му се празнува.
— Защо са направили това? — питам аз.
— Така че другите да нямат избор, освен да ви набележат като мишени — казва рязко Хеймич. — Лягайте си. Не мога да ви гледам и двамата.
Пийта ме изпраща мълчаливо до стаята ми, но преди да ми каже лека нощ, го прегръщам и отпускам глава на гърдите му. Ръцете му се плъзват нагоре по гърба ми и той обляга буза на косата ми.
— Съжалявам, ако съм влошила нещата — казвам.
— Не повече от мен. Все пак защо го направи? — пита той.
— Не знам. За да им покажа, че съм нещо повече от обикновена пионка в техните Игри?
Той се засмива леко, защото сигурно си спомня нощта преди Игрите миналата година. И двамата не можехме да заспим и се качихме на покрива. После Пийта ми каза нещо подобно, но тогава не разбрах за какво говори. Сега разбирам.
— И аз го направих по същата причина — отвръща ми той. — Не казвам, че няма да опитам. Имам предвид, да направя така, че да се върнеш вкъщи. Но ако бъда напълно честен по въпроса…
— Ако си напълно честен по въпроса, мислиш, че президентът Сноу вероятно им е дал директна заповед да се погрижат при всички положения да загинем на арената — казвам аз.
— Минавало ми е през ума — отговаря Пийта.
И на мен ми е минавало през ума. Многократно. Но макар да знам, че никога няма да изляза от арената жива, все още храня надежда, че Пийта ще оцелее. В края на краищата, не той извади къпините. Аз бях. Никой никога не се е съмнявал, че предизвикателната постъпка на Пийта е била мотивирана от любов. Затова може би президентът Сноу ще предпочете да го запази жив, сломен и с разбито сърце, като живо предупреждение към всички останали.
— Но дори да стане така, всички ще знаят, че сме се сражавали докрай, нали така? — казва Пийта.
— Всички ще знаят — отвръщам аз. И за първи път се дистанцирам от личната трагедия, която е завладяла съзнанието ми, откакто обявиха Юбилейните игри. Спомням си стареца, когото застреляха в Окръг 11, Бони и Туил, бунтовете, за които се носеха слухове. Да, всички в окръзите ще ме гледат, за да видят как приемам смъртната присъда, финалната демонстрация на власт на президента Сноу. Ще търсят знак, че битките, които са водили, не са били напразни. Ако ясно дам да се разбере, че няма да се подчиня на Капитола, чак до самия край, Капитолът ще е убил мен… но не и духа ми. Какъв по-добър начин да дам надежда на бунтовниците?
Красотата на тази идея е, че решението ми да спася Пийта с цената на собствения си живот само по себе си е предизвикателство. Отказ да играя Игрите на глада по правилата на Капитола. Личният ми план за действие съвпада напълно с този за пред хората. И ако наистина мога да спася Пийта… от гледна точка на революцията, това ще бъде идеално. Защото мъртва ще бъда по-ценна. Може би ще се превърна в нещо като мъченица за каузата и ще рисуват лицето ми върху знамената — това би допринесло повече за сплотяването на хората, отколкото всичко, което бих могла да направя, ако съм жива. Но Пийта ще е по-ценен жив — нещо като трагичен герой, който изразява болката си с думи, а думите преобразяват хората.
Пийта ще се побърка, ако разбере, че си мисля подобни неща, затова казвам само:
— Е, как ще прекараме последните си дни?