— Искам да прекарам всяка възможна минута до края на живота си с теб — отвръща Пийта.
— Хайде тогава — казвам аз и го дърпам в стаята си.
Струва ми се такъв лукс отново да спя в едно легло с Пийта. Досега не си давах сметка колко съм зажадняла за човешка близост. За това, да го усещам до себе си в тъмнината. Съжалявам, че пропилях последните две нощи, като затворих вратата и не го пуснах при мен. Потъвам в сън, обгърната в топлината му, и когато отново отварям очи, през прозорците струи дневна светлина.
— Нямаше кошмари — казва той.
— Никакви кошмари — потвърждавам. — А ти?
— Никакви. Бях забравил какво означава да се наспиш хубаво — казва той.
Известно време лежим, иска ни се да отложим започването на деня. Утре вечер ще предават интервюто с нас по телевизията, затова днес трябва да репетираме с Ефи и Хеймич. Пак високи токчета и пак саркастични коментари, мисля си аз. Но после пристига червенокосото момиче-авокс с бележка от Ефи — пише, че поради скорошното турне двамата с Хеймич са решили, че можем да се справяме задоволително пред публика. Репетициите са отменени.
— Наистина ли? — казва Пийта, като взема бележката от ръката ми и я прочита. — Знаеш ли какво означава това? Имаме цял ден на разположение.
— Много жалко, че не можем да отидем някъде — казвам с копнеж.
— Кой казва, че не можем? — пита той.
Покривът. Поръчваме си огромно количество храна, вземаме няколко одеяла и тръгваме нагоре да си направим пикник на покрива. Целодневен пикник в цветната градина, в която тихо звънтят вятърни камбанки. Ядем. Излежаваме се на слънце. Откършвам няколко лозови клонки и използвам новите си познания, придобити от обучението, за да правя възли и да плета мрежи. Пийта ме рисува. Измисляме си и игра със силовото поле, което обгражда покрива — един от нас хвърля ябълка в него, а другият трябва да я улови.
Никой не ни безпокои. В късния следобед лежа с глава върху скута на Пийта и плета венец от цветя, докато той си играе с косата ми, като твърди, че се упражнява в правене на възли. След известно време ръцете му застиват неподвижно.
— Какво? — питам аз.
— Само да можех да спра този момент, точно тук, точно сега, и да живея в него завинаги — казва той.
Обикновено подобен коментар, който намеква за безсмъртната му любов към мен, ме кара да се чувствам виновна и ужасна. Но сега ми е топло, отпуснала съм се, не изпитвам никаква тревога за едно бъдеще, каквото никога няма да имам, и от устата ми се изплъзва само една дума:
— Добре.
Усещам усмивката в гласа му:
— Значи позволяваш?
— Позволявам.
Той отново заравя пръсти в косата ми, а аз задрямвам.
Пийта ме събужда да видя залеза. Той припламва вълнуващо в жълто и оранжево зад очертанията на Капитола на фона на небето.
— Помислих си, че няма да искаш да го пропуснеш — казва той.
— Благодаря — казвам. Защото мога да пресметна на пръсти броя на залезите, които ми остават, и не искам да пропусна нито един.
Не отиваме на вечеря с другите, а и никой не ни кани.
— Радвам се. Омръзна ми да причинявам на всички около мен такива страдания — казва Пийта. — Всички да плачат. Или Хеймич… — Не е нужно да продължава.
Оставаме на покрива, докато става време за сън, а после тихо се промъкваме надолу до стаята ми, без да срещнем никого.
На другата сутрин ни разбужда подготвителният ми екип. Октавия ни заварва заспали в леглото и тази гледка й идва в повече, защото веднага се облива в сълзи.
— Спомни си какво ни каза Цина — заявява грубо Вения. Октавия кимва и излиза, като продължава да хълца.
Пийта трябва да се върне в стаята си, за да го подготвят, и аз оставам сама с Вения и Флавий. Обичайното бъбрене е преустановено. Всъщност почти не говорим, освен да ми кажат да повдигна брадичка или да коментират някоя техника за маникюр. Почти обяд е, когато усещам как нещо капва на рамото ми — обръщам се и виждам как Флавий подстригва косата ми с ножица, а по лицето му безмълвно се стичат сълзи. Вения му хвърля гневен поглед, той оставя внимателно ножицата на масата и излиза.
При мен остава само Вения. Кожата й е толкова бледа, че татуировките сякаш отскачат от нея. Почти скована от решителност, тя прави прическата ми, лакира ноктите ми и ме гримира — пръстите й летят, сигурно за да компенсира отсъствието на другите от екипа. През цялото време избягва погледа ми. Едва когато Цина се появява, за да ме одобри, и я освобождава да си върви, тя взема ръцете ми, поглежда ме право в очите и казва:
— Всички бихме искали да знаеш каква… привилегия беше за нас да ти помогнем да изглеждаш възможно най-красива. — После бързо излиза от стаята.