— Де да беше толкова просто. — Той вдига една от украсените с цветя сладки и я оглежда. — Прекрасно. Майка ти ли ги направи?
— Пийта. — И за пръв път усещам, че не мога да издържа на погледа му. Посягам към чая си, но го оставям отново, когато чувам, че чашата потраква върху чинийката. За да замажа положението, бързо вземам една сладка.
— Пийта. Как е любовта на живота ти? — пита той.
— Добре — отговарям аз.
— Той кога разбра до каква степен си безразлична към него? — пита президентът, като топва бисквитата си в чая.
— Не съм безразлична — отговарям аз.
— Но може би не си толкова запленена от този младеж, колкото се опита да внушиш на цялата страна — казва той.
— Кой казва, че не съм? — питам аз.
— Аз — казва президентът. — И нямаше да съм тук, ако бях единственият, който изпитва съмнения. Как е красивият братовчед?
— Не знам. Аз не… — Отвращението ми от този разговор, от факта, че обсъждам с президента Сноу чувствата си към двама от най-близките си хора, ме обезсърчава.
— Говори, Катнис Евърдийн. Него мога лесно да ликвидирам, ако не стигнем до благоприятно решение — казва той. — Не му правиш услуга, като го водиш в гората всяка неделя.
Ако знае това, какво друго знае? И откъде го знае? Много хора биха могли да му кажат, че двамата с Гейл всяка неделя ходим на лов. Нали в неделя вечер винаги се появяваме, натоварени с дивеч. Нали го правим от години? Истинският въпрос е какво според него става в гората отвъд Окръг 12. Със сигурност не са ни проследили чак дотам? Или са? Дали са ни следили? Изглежда ми невъзможно. Поне не и от човек. Камери? До този момент това изобщо не ми е минавало през ум. Гората винаги е била мястото, където сме се чувствали в безопасност, нашето място отвъд обсега на Капитола, където сме свободни да казваме онова, което чувстваме, да бъдем такива, каквито сме. Поне така беше преди Игрите. Ако са ни следили оттогава насам, какво са видели? Двама души, които се занимават с лов и говорят предателски неща против Капитола, да. Но не двама влюбени, за което, изглежда, намеква президентът Сноу. Невинни сме по това обвинение. Освен ако… освен ако…
Случи се само веднъж. Беше бързо и неочаквано, но наистина се случи.
Когато Игрите приключиха и двамата с Пийта се върнахме вкъщи, минаха няколко седмици, преди да се видим с Гейл насаме. Първо трябваше да свършат задължителните празненства. Банкет за победителите, на който бяха поканени само най-високопоставените особи. Почивен ден за целия окръг с безплатна храна и представления на артисти от Капитола. Празник на колетите, първият от дванайсет такива, в който всички жители получават пакети с храна. Това най-много ме зарадва. Да гледам как всички гладни деца от Пласта тичат наоколо и размахват кутии с ябълков сок, консерви с месо, дори бонбони. Всички получиха чували със зърно и тенекии с олио. Да знам, че веднъж месечно в продължение на година всички те ще получават нов колет. Това беше един от малкото моменти, в които наистина се радвах, че съм спечелила Игрите.
Така че поради церемониите, празниците и репортерите, които документираха всяко мое движение, докато държах речи, изказвах благодарности и целувах Пийта за пред публиката, нямах никакво време за себе си. След няколко седмици нещата най-после се уталожиха. Снимачните екипи и репортерите си събраха багажа и си заминаха. Отношенията ни с Пийта охладняха и си остават такива. Нанесохме се в къщата в Градчето на победителите. Всекидневният живот в Окръг 12 — работниците в мините, децата в училище — се върна в обичайното си русло. Изчаках, докато сметнах, че хоризонтът наистина е чист, и после една неделя, без да кажа на никого, станах часове преди разсъмване и се отправих към гората.
Времето още беше достатъчно топло, за да не ми трябва яке. Напълних една чанта с деликатеси, студено пиле, сирене, хляб от пекарницата и портокали. Отбих се в старата къща и си обух ловните ботуши. Както обикновено, електричеството в оградата не беше включено и беше съвсем лесно да се промъкна в гората и да извадя лъка и стрелите от скривалището им. Отидох на нашето място — моето и на Гейл, — където двамата закусихме сутринта в деня на Жътвата, която предопредели участието ми в Игрите.
Минаха най-малко два часа. Помислих си, че се е отказал да ме чака през изминалите седмици. Или че вече не се интересува от мен. Че дори ме мрази. И мисълта да го загубя завинаги — него, моя най-добър приятел, единствения човек, на когото съм поверявала тайните си — беше толкова мъчителна, че не можех да я понеса. Не и като капак на всичко друго, което се беше случило. Почувствах как очите ми се насълзяват, а гърлото ми започва да се свива, както става, когато съм разстроена.