Кимвам, но не знам какво има предвид. Поне не и докато всички не сме вече насядали на сцената и Цезар Фликърман, чиито коса и лице тази година имат лавандулов нюанс, не приключва встъпителната си реч. Започват интервютата. В този момент за пръв път усещам колко дълбоко засегнати се чувстват победителите от предателството и каква ярост изпитват. Но те го показват по толкова умен, по толкова невероятно хитър начин, че вината за всичко пада върху правителството и най-вече върху президента Сноу. Е, не всички. За някои, като Брут и Енобария, това са само поредните Игри — други са прекалено смутени, дрогирани или объркани, за да се включат в атаката. Но има достатъчно победители, които все още притежават нужния ум и смелост да излязат и да се бият.
Кашмир поставя началото с реч за това, как просто не може да спре да плаче, като си помисли колко ли много страдат хората в Капитола заради това, че ще ни изгубят. Глос припомня колко любезно са приели него и сестра му. Бийти поставя под въпрос законността на Юбилейните игри по своя нервен, рязък начин, като се чуди дали напоследък този въпрос е бил подробно разглеждан от експертите. Финик рецитира поема, която е посветил на единствената си истинска любов в Капитола, и стотина души припадат, защото са сигурни, че има предвид тях. Когато се изправя, Джоана Мейсън пита дали не може да се направи нещо относно тази ситуация. Със сигурност създателите на Юбилейните игри никога не са очаквали, че ще се зароди такава обич между победителите и Капитола. Никой не би могъл да е толкова жесток, че да прекъсне такава дълбока връзка. Сийдър тихо разсъждава върху това, как в Окръг 11 всички приемат, че президентът Сноу е всемогъщ. Следователно, щом е всемогъщ, защо не промени Юбилейните игри? А Чаф, който говори веднага след нея, настоява, че президентът може да промени Юбилейните игри, ако пожелае, но сигурно мисли, че това няма особено значение за никого.
Когато идва моят ред, публиката вече е напълно съсипана. Хората плачат, припадат и дори призовават за промяна. При вида ми в бялата копринена сватбена рокля тълпата се взривява. Няма да ме има вече мен, няма да ги има обречените влюбени, няма да има сватба. Забелязвам, че дори професионализмът на Цезар започва да му изневерява, когато се опитва да укроти публиката, за да мога да говоря, а моите три минути бързо изтичат.
Най-после настъпва затишие и той подхваща:
— Е, Катнис, очевидно това е много емоционална нощ за всички. Има ли нещо, което би искала да ни кажеш?
Проговарям с разтреперан глас:
— Съжалявам единствено, че няма да присъствате на сватбата ми… но се радвам, че поне можете да ме видите в тази рокля. Не е ли… прекрасна? — Не е нужно да поглеждам към Цина за знак. Знам, че това е точният момент. Започвам да се въртя бавно, като вдигам ръкавите на тежката рокля над главата си.
Чувам писъците на тълпата и първата ми мисъл е, че сигурно изглеждам зашеметяващо. После забелязвам, че нещо се издига около мен. Дим. От огън. Не като проблясващата материя, каквато носех миналата година в колесницата, а нещо много по-истинско, което поглъща роклята ми. Димът се сгъстява и изпадам в паника. Овъглени късчета черна коприна кръжат във въздуха, а по сцената подскачат перли. Страх ме е да спра, защото ми се струва, че горя, и знам, че зад случващото се, каквото и да е то, стои Цина. Затова продължавам да се въртя. За частица от секундата се задъхвам, изцяло обгърната от странните пламъци. После изведнъж огънят угасва. Бавно спирам, като се чудя дали съм гола и защо Цина е решил да изгори сватбената ми рокля.
Но не съм гола. Облечена съм в рокля, която е съвсем същата като сватбената, само че е гарваново черна и е направена от малки перца. Учудено вдигам във въздуха дългите, надиплени ръкави, и в същия миг се виждам на екрана. Цялата в черно, с изключение на белите ивици върху ръкавите ми. Или, може би трябва да кажа, крилата ми.
Защото Цина ме е превърнал в сойка-присмехулка.
18
Все още леко тлея, затова Цезар протяга много предпазливо ръка да ме докосне. Бялото е изгоряло и е останал само гладък, впит черен воал, който се дипли по деколтето на роклята.
— Пера — казва Цезар. — Ти си като птица.
— Сойка-присмехулка, струва ми се — казвам, като плясвам леко с криле. — Това е птицата върху брошката, която нося като талисман.
По лицето на Цезар преминава сянка и ми е ясно: той знае, че сойката-присмехулка не е само талисман. Тя вече символизира нещо много по-голямо. И онова, което в Капитола ще възприемат като зрелищна смяна на костюма, ще отекне по съвсем различен начин във всички окръзи. Но той се измъква по възможно най-добрия начин.