Когато бомбата избухва, от всички посоки се разнасят обвинения в несправедливост, варварство и жестокост. Дори най-преизпълненият с любов към Капитола, копнеещ за зрелището на Игрите, кръвожаден човек сред публиката разбира, поне за момента, колко ужасно е цялото нещо.
Аз съм бременна.
Зрителите не реагират веднага. Новината ги зашеметява и им трябват няколко секунди, докато я възприемат и чуят потвърждение от други гласове наоколо. Едва тогава започват да издават звуци като стадо ранени животни: стенат, пищят, викат за помощ. А аз? Знам, че показват лицето ми във възможно най-близък план на екрана, но не правя никакво усилие да го скрия. Защото за миг дори аз се опитвам да осмисля думите на Пийта. Нима това не е точно нещото, от което се ужасявах най-много по отношение на сватбата, по отношение на бъдещето — че децата ми ще загинат в Игрите? И това можеше да бъде вярно, нали? Ако не бях прекарала целия си живот в изграждане на защитни пластове дотолкова, че сега се присвивам от ужас дори само при споменаването на думи като брак и семейство?
Цезар не успява да укроти тълпата, дори когато прозвучава сигналът за края на предаването. Пийта се сбогува с кимване и се връща на мястото си без повече приказки. Виждам, че устните на Цезар се движат, но в залата цари пълен хаос и не чувам нито дума. Само гръмкият звук на химна, усилен до такава степен, че усещам как вибрира в костите ми, ни подсказва докъде сме с програмата. Автоматично се изправям и в същото време усещам как Пийта протяга ръка към мен. Поемам я и виждам, че по лицето му се стичат сълзи. Истински ли са? Дали това е признание, че го преследват същите страхове, които изпитвам аз? Които изпитва всеки победител? Всеки родител във всеки окръг на Панем?
Поглеждам назад към тълпата, но пред очите ми изплуват лицата на майката и бащата на Ру. Скръбта им. Загубата им. Спонтанно се обръщам към Чаф и му подавам ръка. Усещам как пръстите ми се затварят около чуканчето, с което сега завършва ръката му, и стискам здраво.
И тогава се случва. Нагоре и надолу по редицата, победителите започват да се хващат за ръце. Някои веднага, като морфлингите, или Уайърс и Бийти. Други, като Брут и Енобария, се колебаят, но се поддават на импулса на околните. Когато прозвучават последните ноти на химна, вече и двайсет и четиримата стоим в плътна редица един до друг — това сигурно е първата публична демонстрация на единство от Тъмните дни насам. И други са се сетили за това, защото екраните потъмняват. Но вече е много късно. В суматохата не са ни прекъснали навреме. Всички са видели.
На сцената също настъпва безпорядък, осветлението изгасва и тръгваме с препъване в тъмното към Тренировъчния център. Загубила съм Чаф, но Пийта ме насочва към асансьора. Финик и Джоана се опитват да влязат с нас, но един нервен Миротворец им препречва пътя и пътуваме нагоре сами.
Веднага щом излизаме от асансьора, Пийта ме сграбчва за раменете:
— Няма много време, затова ми кажи. Има ли нещо, за което трябва да се извиня?
— Нищо — казвам. Той направи нещо, за което трябваше да поиска съгласието ми, но се радвам, че не знаех и нямах време дори да се сетя. Иначе щях да се почувствам виновна пред Гейл. И това щеше да намали въздействието на постъпката му. А сега се чувствам по-силна.
Някъде, много далече, има място, наречено Окръг 12, където майка ми, сестра ми и приятелите ми ще трябва да се справят с последиците от случилото се тази вечер. Само на няколко минути път с ховъркрафт оттук се намира арената, на която утре Пийта, аз и останалите трибути ще се изправим, за да понесем собственото си наказание. Но дори всички да загинем от ужасна смърт, тази вечер на сцената стана нещо, което не може да бъде изличено. Ние, победителите, организирахме свой собствен бунт и може би все пак има някакъв шанс, че Капитолът няма да успее да се справи с него.
Чакаме останалите да се върнат, но когато вратата на асансьора се отваря, отвътре излиза само Хеймич.
— Навън е лудница. Наредиха всички да се прибират и отмениха повторението на интервютата по телевизията.
Двамата с Пийта бързо отиваме до прозореца и се мъчим да разберем какво става долу по улиците.
— Какво казват? — пита той. — Да не би да молят президента да спре Игрите?
— Според мен те самите не знаят какво искат. Цялата ситуация е безпрецедентна. Тук хората изпадат в смут само при мисълта да се противопоставят на плановете на Капитола — казва Хеймич. — Но няма начин Сноу да отмени игрите. Знаете това, нали?