Да. Сега за него е невъзможно да отстъпи. Единственият вариант, който му остава, е да отвърне на удара, и то силно.
— Другите прибраха ли се? — питам.
— Така им наредиха. Не знам как ще си проправят път през тълпата — отговаря Хеймич.
— Значи няма да видим повече Ефи — казва Пийта. Миналата година тя не дойде при нас преди началото на Игрите. — Ти ще й предадеш благодарностите ни.
— И повече. Нека да не е нещо специално. Това, в края на краищата, е Ефи — казвам аз. — Предай й колко я ценим, как тя е била най-добрата придружителка на света и й предай също… предай й, че я обичаме.
Известно време седим в мълчание и отлагаме неизбежното. После Хеймич го изрича.
— Сигурно и ние трябва да се сбогуваме тук.
— Някакви последни съвети? — казва Пийта.
— Останете живи — изръмжава Хеймич. Това вече почти се е превърнало в стара шега между нас. Той прегръща бързо всеки от двама ни, и разбирам, че не може да понесе нищо повече. — Лягайте си. Имате нужда от почивка.
Знам, че би трябвало да кажа на Хеймич цял куп неща, но не мога да се сетя за нищо, което той всъщност вече да не знае, а гърлото ми така се е свило, че се съмнявам дали ще излязат някакви думи. Затова пак оставям Пийта да говори от името на двама ни.
— Пази се, Хеймич — казва той.
Преди да излезе, Хеймич спира на вратата и казва:
— Катнис, когато си на арената… — започва той, но замълчава. Мръщи се така, сякаш вече съм го разочаровала.
— Какво? — питам отбранително.
— Просто помни кой е врагът — казва ми Хеймич. — Това е всичко. Хайде, тръгвайте. Изчезвайте оттук.
Тръгваме по коридора. Пийта иска да се отбие до стаята си да вземе душ, за да отмие грима и да дойде при мен след няколко минути, но не му позволявам. Сигурна съм, че ако между нас се затвори врата, тя ще се заключи и ще трябва да прекарам нощта без него. Освен това в стаята ми има душ. Държа здраво ръката му и не го пускам.
Дали заспиваме? Не знам. Прекарваме цялата нощ в прегръдките си някъде на границата между сънищата и будността. Без да говорим. Никой не иска да безпокои другия, за да не го лиши от няколко минути скъпоценна почивка.
Цина и Порша пристигат с изгрева и знам, че Пийта трябва да си тръгне. Трибутите излизат на арената сами.
— Доскоро — казва той и бързо ме целува.
— Доскоро — отговарям аз.
Цина, който ще ми помогне да се облека за Игрите, ме придружава до покрива. Готвя се да се кача по стълбата към ховъркрафта, когато си спомням:
— Не се сбогувах с Порша.
— Аз ще й предам — казва Цина.
Електрическото поле ме залепва към стълбата и в това време докторът инжектира проследяващото устройство в лявата ми ръка. Сега винаги ще знаят къде съм на арената. Ховъркрафтът излита. Гледам през прозорците, докато станат непрозрачни. Цина ме убеждава да ям, а когато не успява, поне да пия нещо. При мисълта за дните, прекарани без вода миналата година, когато едва не загинах, отпивам няколко глътки. А и ще ми трябват сили, за да спася Пийта.
Стигаме до Стартовото помещение към арената и вземам душ. Цина сплита косата ми на плитка отзад и ми помага да се облека: отдолу нося обикновено бельо. Облеклото на трибутите тази година представлява тесен син гащеризон, изработен от много лек прозрачен материал, който се затваря с цип отпред. Широк подплатен колан с червено пластмасово покритие. Найлонови обувки с каучукови подметки.
— Какво мислиш? — питам, като подавам гащеризона на Цина, за да го разгледа.
Той опипва тънката материя с пръсти и се мръщи.
— Не знам. Няма да те предпази много от студ или вода.
— От слънце? — питам, като си представям изгарящо слънце над гола пустиня.
— Възможно е. Ако материята е импрегнирана — казва той. — О, за малко да забравя това. — Изважда от джоба си златната сойка-присмехулка и я прикрепва към гащеризона.
— Роклята ми беше фантастична снощи — казвам. Фантастична и безразсъдна. Но Цина сигурно знае това.
— Помислих си, че може да ти хареса — казва той с напрегната усмивка.
Седим, както и миналата година, хванати за ръце, докато гласът от високоговорителя ми казва да се приготвя за излизане на арената. Цина ме отвежда до кръглата метална платформа и вдига ципа на гащеризона ми догоре.
— Помни, огнено момиче — казва той, — все още залагам на теб. — Целува ме по челото и се дръпва назад, когато стъкленият цилиндър плавно се спуска около мен.
— Благодаря — казвам аз, макар да знам, че сигурно не ме чува. Повдигам брадичка, държа главата си високо изправена, както той винаги ми е казвал, и чакам платформата да се издигне. Но тя не се издига. И продължава да не се издига.