Финик слага ръка на рамото ми:
— Аз ще го доведа.
В мен припламва подозрение. Възможно ли е всичко това да е маневра за заблуда на противника? Първо Финик спечелва доверието ми, а после стига с плуване до Пийта и го удавя?
— Мога и аз.
Но Финик е пуснал всичките си оръжия на земята.
— По-добре не се напрягай. Особено в твоето състояние — казва той, посяга надолу и потупва корема ми.
О, вярно, нали съм бременна, сещам се аз. Обмислям какво означава това и как би трябвало да се държа — например да повърна или нещо подобно, — а през това време Финик вече е до водата.
— Прикривай ме — казва той и изчезва с безупречно гмуркане.
Вдигам лъка си, за да попреча на нападателите си да стигнат до Рога на изобилието, но като че ли никой няма желание да ни преследва. Глос, Кашмир, Енобария и Брут вече са се събрали, сформирали са глутница и преглеждат внимателно оръжията. Хвърлям бърз поглед на останалата част от арената и виждам, че повечето трибути все още стоят неподвижно върху платформите. Я чакай, не, някой стои на ивицата суша от лявата ми страна, точно срещу Пийта. Това е Магс. Но тя нито се отправя към Рога на изобилието, нито се опитва да бяга. Вместо това се хвърля с плясък във водата и се насочва към мен. Посивялата й глава се поклаща над вълните. Виждам, че макар и стара, след осемдесет години живот в Окръг 4, умее да се държи над водата.
Финик вече е стигнал до Пийта и го тегли към брега — с една ръка го държи през гърдите, а с другата плува с леки и бързи движения. Пийта не оказва съпротива. Не знам как Финик го е убедил да повери живота си в ръцете му — може би му е показал гривната. Или е видял, че го чакам. Двамата стигат до пясъка и помагам да измъкнем Пийта на брега.
— Привет, отново — казва той и ме целува. — Имаме съюзници.
— Да. Точно както искаше Хеймич — отговарям.
— Припомни ми, споразумяхме ли се с някой друг?
— Само с Магс. — Кимвам към старата жена, която упорито плува към нас.
— Е, не мога да изоставя Магс — казва Финик. — Тя е сред малкото хора, които наистина ме обичат.
— Нямам нищо против Магс — казвам аз. — Особено в тази обстановка. Риболовните й кукички са може би най-добрият ни шанс да се сдобием с нещо за ядене.
— Катнис я искаше за съюзник още от първия ден — казва Пийта.
— Катнис има забележително добра преценка — казва Финик. Той протяга ръка и измъква Магс от водата така, сякаш тежи не повече от едно малко кученце. Тя казва нещо и ми се струва, че долавям думата „пояс“, после потупва колана си.
— Хей, тя е права. Някой вече се е сетил. — Финик посочва към Бийти. Той пляска с ръце във вълните, но успява да задържи главата си над водата.
— Какво? — питам аз.
— Коланите. Това са нещо като спасителни пояси — казва Финик. — Пак трябва да се изтласкваш, но не може да се удавиш.
За малко да помоля Финик да почакаме, докато Бийти и Уайърс стигнат до брега и да ги вземем с нас, но Бийти е доста далече, а Уайърс още не се вижда. Пък и не знам дали Финик няма да ги убие със същата бързина, с която уби трибута от Окръг 5, и вместо това предлагам да продължим. Подавам на Пийта лък, колчан стрели и един нож, като запазвам останалото за себе си. Но Магс ме дърпа за ръкава и мърмори нещо, което не мога да разбера, докато накрая й давам бойното шило. Тя остава доволна, захапва дръжката с беззъбите си венци и протяга ръце към Финик. Той мята мрежата през рамо, настанява Магс върху нея, хваща тризъбеца със свободната си ръка и побягваме от Рога на изобилието.
Там, където свършва пясъкът, изведнъж започва гора. Но не истинска гора. Поне не от вида, който познавам. Джунгла. Сещам се тази чужда, почти забравена дума. Чувала съм я в други Игри на глада или съм я научила от баща си. Повечето дървета са непознати, с гладки стволове и малко клони. Земята под краката ми е много черна, рохкава и на места не се вижда от преплетените лиани с пъстри цветчета. Слънцето е ярко и силно, а въздухът е топъл и много влажен. Изпитвам чувството, че на това място винаги ще съм мокра. Гащеризонът бързо е изсъхнал от морската вода, но тънката синя тъкан вече лепне по тялото ми от потта.