Не намираме вода и изпитвам все по-силна жажда. Оглеждам пътеката от двете страни, но без успех. След още един-два километра виждам, че дърветата свършват и предполагам, че сме близо до върха.
— Може би ще имаме по-голям късмет от другата страна. Може би ще намерим поток или нещо подобно.
Но няма друга страна. Разбирам това преди всички останали, въпреки че вървя последна. Погледът ми попада върху странен квадрат, по който пробягват вълнички — прилича на криво стъкло, което виси във въздуха. Първо си казвам, че е отражение от слънцето или е топлият въздух, който се издига нагоре. Но квадратът виси неподвижно във въздуха и не променя мястото си. И в този момент се сещам за Уайърс и Бийти в Тренировъчния център и разбирам какво има пред нас. Точно се каня да ги предупредя, когато Пийта замахва с ножа си да среже лианите.
Чува се оглушителен звук. За миг дърветата изчезват и виждам открито пространство над ивица гола земя. После силовото поле отхвърля Пийта назад и събаря Финик и Магс на земята.
Втурвам се към мястото, където лежи, неподвижен и омотан в мрежа от лиани.
— Пийта? — Носи се слаб мирис на опърлена коса. Пак повтарям името му и леко го разтърсвам, но той не реагира. Поставям ръка на устните му, но не усещам топъл дъх, макар че само преди миг се задъхваше. Притискам ухо към гърдите му, към мястото, където винаги облягам глава, където знам, че ще чуя силното и равномерно биене на сърцето му.
Посреща ме тишина.
20
— Пийта! — крещя аз. Разтърсвам го по-силно, дори му удрям шамари, но няма полза. Сърцето му е спряло. Удрям само празно пространство. — Пийта!
Финик подпира Магс на едно дърво и ме избутва настрана.
— Остави на мен. — Пръстите му докосват различни точки по врата на Пийта, пробягват по костите на ребрата и гръбнака му. После той стисва носа на Пийта.
— Не! — крещя аз, като се хвърлям към Финик, защото той със сигурност иска да се увери, че Пийта е мъртъв, да сложи край и на най-слабата надежда за живот. Финик вдига ръка и ме удря толкова силно, толкова точно в гърдите, че политам назад и се блъсвам в ствола на едно дърво. Болката ме зашеметява, мъча се да си поема дъх и в същото време виждам как Финик пак стиска носа на Пийта. От мястото, където седя, издърпвам една стрела, слагам я в лъка и точно се каня да я пусна, когато виждам как Финик целува Пийта. Това е толкова необичайно, дори за Финик, че възпирам ръката си. Не, не го целува. Запушил е носа му, но му е отворил устата и вдъхва въздух в дробовете му. Виждам това и дори виждам как гърдите на Пийта се повдигат и отпускат. После Финик отваря ципа на горната част от гащеризона на Пийта и започва да масажира мястото над сърцето с ръце. Вече съм се съвзела от шока и разбирам какво се мъчи да направи.
Много рядко съм виждала и майка ми да прави нещо подобно. Ако в Окръг 12 ти спре сърцето, близките ти едва ли ще успеят да те доведат навреме при майка ми. Пациентите й обикновено са обгорени, ранени или болни. Или умиращи от глад, разбира се.
Но Финик идва от друг свят. Каквото и да прави, правил го е и преди. В движенията му има много точен ритъм и методичност. Гледам отчаяна за някакъв признак на успех и виждам, че връхчето на стрелата се е забило в земята. Минават мъчителни минути и надеждите ми отслабват. Горе-долу когато вече решавам, че е твърде късно, че Пийта е мъртъв, че е продължил нататък, недостижим завинаги, той се закашля леко и Финик се дръпва назад.
Оставям оръжията си на земята и се хвърлям върху него.
— Пийта? — казвам тихо. Отмятам влажните руси кичури от челото му и усещам как сърцето му тупти силно под пръстите ми.
Клепачите му потрепват и се отварят и той ме поглежда в очите.
— Внимавайте — изрича немощно той. — Там има силово поле.
Засмивам се, но по бузите ми се стичат сълзи.
— Трябва да е много по-силно от онова на покрива на Тренировъчния център — казва той. — Но ми няма нищо. Само малко се поразтресох.
— Ти беше мъртъв! Спря ти сърцето! — избухвам аз, преди да помисля дали е добре да му говоря такива неща. Плясвам се с ръка през устата, защото започвам да издавам ужасни задавени звуци — случва се, когато наистина плача.
— Е, сега като че ли работи — казва той. — Всичко е наред, Катнис. — Кимвам, но звуците не спират. — Катнис? — Сега Пийта е разтревожен за мен, което допълва безумието на цялата ситуация.
— Всичко е наред. Това е от хормоните — казва Финик. — От бебето. — Вдигам очи и виждам, че Финик се е отпуснал на колене, но все още диша тежко от катеренето, от горещината и от усилието да съживи Пийта.
— Не. Не е… — успявам да изрека аз и избухвам в още по-истерични ридания, което явно само потвърждава думите на Финик за бебето. Погледите ни се срещат и аз го гледам яростно през сълзи. Знам, глупаво е, че усилията му така ме дразнят. Исках единствено да спася Пийта и не успях, а Финик успя, и би трябвало да съм му благодарна. И съм му благодарна. Но освен това съм бясна, защото това означава, че завинаги ще съм задължена на Финик Одеър. Завинаги. Следователно как мога да го убия, докато спи?