Тръгвам и се старая силовото поле да е отляво, защото от тази страна е уж свръхчовешкото ми ухо. Но тъй като всичко това е измислица, отрязвам шепа твърди орехи, които висят на гроздове от едно дърво, и в движение ги хвърлям напред. И добре, че го правя, защото имам чувството, че често пропускам трепкащите квадратчета, които показват наличието на силово поле. Щом орехът се удари в силовото поле, се издига облаче дим, и после се връща овъглен и с напукана черупка на земята в краката ми.
След няколко минути долавям някакво мляскане зад гърба си и когато се обръщам, виждам как Магс бели един орех и го пъха във вече пълната си уста.
— Магс! — изкрещявам. — Изплюй го. Може да е отровно.
Тя промърморва нещо и не ми обръща внимание, като се облизва с видимо удоволствие. Поглеждам към Финик за помощ, но той само се засмива:
— Ако са отровни, ще разберем — казва той.
Тръгвам напред, учудена от поведението на Финик, който спаси старата Магс, а сега я оставя да яде непознати орехи. Същият Финик, одобрен от Хеймич. Същият Финик, който върна Пийта от мъртвите. Защо не го остави да умре? Нямаше да носи никаква вина. Нямаше да знам, че е можел да го съживи. Защо искаше да спаси Пийта? И защо беше твърдо решен да станем съюзници? Както и че е готов да ме убие, ако се стигне до там. Но все пак остави на мен да избера дали да се бием.
Продължавам напред, като подхвърлям орехи, и понякога забелязвам силовото поле. Държа курс наляво, за да намеря място, откъдето можем да излезем навън, да се отдалечим от Рога на изобилието и, надявам се, да намерим вода. Но след около час осъзнавам, че няма смисъл. Изобщо не напредваме наляво. Изглежда силовото поле ни принуждава да се движим в кръг. Спирам и поглеждам назад към куцащия силует на Магс, към тънкия слой пот по лицето на Пийта.
— Да направим почивка — казвам. — Искам пак да погледна отгоре.
Избирам дърво, което изглежда по-високо от другите. Катеря се по извитите клони, като се придържам възможно най-близо до ствола. Не мога да определя колко лесно ще се прекършат тези гъвкави клони. И все пак се изкачвам по-високо, отколкото е благоразумно, защото има нещо, което трябва да видя. Стигам почти до върха, където стволът е не по-широк от млада фиданка и се полюшва напред-назад във влажния бриз. Тук подозренията ми се потвърждават. Има причина, поради която не можем да свърнем наляво, и никога няма да можем. От тази опасна наблюдателна точка виждам за пръв път формата на цялата арена. Правилен кръг. В центъра, където е Рогът на изобилието, има също толкова правилен кръг. Небето над джунглата е в равен розов цвят. Струва ми се, че различавам един-два от онези вълнисти квадрати — Уайърс и Бийти ги нарекоха процепи в бронята, защото показват нещо, което трябва да е скрито, и следователно представляват слабо място. За да съм абсолютно сигурна, изстрелвам една стрела в празното пространство над дърветата. Проблясва светлина, за миг виждам истинското синьо небе и полето отхвърля стрелата обратно в джунглата. Слизам да съобщя лошата новина на останалите.
— Силовото поле ни затваря в кръг, като в капан. Купол, всъщност. Не знам колко нависоко се издига. В средата е Рогът на изобилието, около него има море, а после джунгла, която ни заобикаля отвсякъде. Много точно. Много симетрично. И не много обширно — казвам аз.
— Видя ли вода? — пита Финик.
— Само солената вода, откъдето започнахме Игрите.
— Трябва да има някакъв друг източник — казва намръщено Пийта. — Или всички до няколко дни ще сме мъртви.
— Е, растителността е гъста. Сигурно някъде има езеро или поток — казвам със съмнение. Инстинктивно чувствам, че Капитолът може би иска тези непопулярни Игри да свършат възможно най-скоро. Плутарх Хевънсбий може вече да е дал заповеди да ни избият. — Във всеки случай няма смисъл да се опитваме да открием какво има от другата страна на този хълм, защото отговорът е: няма нищо.
— Все някъде между силовото поле и Рога на изобилието трябва да има вода за пиене — настоява Пийта. Всички знаем какво означава нова. Да се върнем назад. Да се върнем при професионалните трибути и кръвопролитието. При положение, че Магс едва ходи, а Пийта е прекалено слаб, за да се бие.
Решаваме да слезем неколкостотин метра надолу по склона и да продължим да се движим в кръг. Да проверим дали на това ниво няма вода. Оставам начело, като от време на време хвърлям по един орех наляво, но вече сме излезли извън обсега на силовото поле. Слънцето ни изгаря, въздухът пари и си прави шеги със зрението ни. Някъде към средата на следобеда става ясно, че Пийта и Магс не могат да продължат.