Финик избира място за лагеруване на десетина метра под силовото поле, като казва, че можем да го използваме като оръжие и ако ни нападнат, да насочим враговете си към него. Двамата с Магс отрязват стръкове от високата над метър жилава трева, която расте наоколо, и започват да плетат рогозки. Тъй като, изглежда, орехите нямат лоши последствия върху Магс, Пийта събира цял куп и ги препича, като ги хвърля върху силовото поле. Методично бели черупките и отделя ядките. Аз стоя на пост — нервна съм, горещо ми е и съм изтощена от емоциите през деня.
И съм жадна. Много жадна. Накрая не издържам.
— Финик, защо не застанеш на пост, а аз ще потърся вода.
Никой не е във възторг от идеята да тръгна сама, но заплахата от обезводняване е сериозна.
— Не се тревожи, няма да се отдалечавам — обещавам на Пийта.
— И аз ще дойда — казва той.
— Недей, искам да потърся някакъв дивеч — казвам аз, без да добавя: „А ти не можеш да дойдеш, защото вдигаш много шум“. Но намеквам за това. Хем ще изплаши дивеча, хем ще ме изложи на опасност с тежката си походка. — Няма да се бавя.
Промъквам се крадешком през дърветата и с удоволствие установявам, че теренът позволява да се движа безшумно. Проправям си път надолу по диагонал, но не намирам нищо, освен още гъста, зелена растителност.
Чувам оръдието и спирам. Първоначалната кървава баня при Рога на изобилието трябва да е приключила. Списъкът на загиналите трибути е готов. Броя изстрелите, всеки от които означава един мъртъв победител. Осем. Не са толкова много като миналата година. Но ми се струват повече, защото знам имената на почти всички.
Чувствам умора, облягам се на едно дърво да си почина и усещам как горещината попива влагата от тялото ми като гъба. Трудно преглъщам и бавно започва да ме обзема изтощение. Поглаждам с ръка корема си, с надеждата, че някоя обзета от съчувствие бременна жена ще ми стане спонсор и Хеймич ще ми изпрати вода. Никакъв резултат. Свличам се на земята.
Лежа неподвижно и разглеждам животните: непознати птици с бляскаво оперение, дървесни гущери с потрепващи сини езици и някакво животинче, което прилича на кръстоска между плъх и опосум, вкопчено в клоните най-близо до ствола. Свалям го с една стрела, за да го огледам по-отблизо.
Грозно е, спор няма: едър гризач с мъхната петниста сива козина и два зловещи предни зъба, които стърчат над горната устна. Докато го изкормям и дера, забелязвам и още нещо. Муцуната му е мокра. Като на животно, което е пило вода от поток. Развълнувана от това откритие, тръгвам от дървото, на което живее, и се движа бавно в спирала. Водата едва ли е далече.
Нищо. Не намирам нищо. Нито дори капчица роса. Накрая, тъй като знам, че Пийта ще се тревожи за мен, се отправям обратно към лагера. Сега ми е още по-горещо и съм преизпълнена с безсилен гняв.
Когато се връщам, останалите са преобразили мястото. Магс и Финик са направили нещо като колиба от тревните рогозки — отпред е отворена, но има три стени, под и покрив. Магс е изплела и кошници, които Пийта е напълнил с печени орехи. Те с надежда обръщат лица към мен, но само поклащам глава.
— Не. Не намерих вода. Но там някъде има. Той знаеше къде е — казвам аз и вдигам одрания гризач да го видят всички. — Свалих го със стрела от едно дърво, видях, че преди малко е пил, но не намерих водата. Огледах всеки сантиметър в радиус от трийсет метра.
— Става ли за ядене? — поглежда ме Пийта.
— Не съм сигурна. Месото му прилича на катерица. Трябва да го изпечем… — Колебая се, защото се налага да запаля огън с голи ръце. Дори да успея, димът представлява опасност. Всички сме много близо един до друг на тази арена и едва ли ще успеем да го прикрием.
Пийта има друга идея. Той взема парче от месото на гризача, набожда го на върха на заострена пръчка и го пуска в силовото поле. Разнася се остро цвърчене и пръчката долита обратно. Отвън месото е овъглено, но отвътре е добре изпечено. Всички му ръкопляскаме, но после си спомняме къде се намираме и бързо спираме.
Бялото слънце залязва в розовото небе. Събираме се в колибата. Все още съм подозрителна към орехите, но Финик казва, че Магс ги е разпознала от други Игри. По време на обучението не се задържах дълго на пункта за ядивни растения, защото миналата година ми беше много лесно. Сега съжалявам. Защото там със сигурност е имало някои от непознатите растения, които ме заобикалят. И може би щях да науча нещо повече за това, което ми предстоеше. Но Магс изглежда добре, а яде тези орехи вече от часове. Затова вземам един орех и отхапвам малко. Има мек, леко сладникав вкус — прилича на кестен. Решавам, че няма опасност. Гризачът е жилав и със силна миризма на дивеч, но учудващо сочен. Всъщност не е лошо ядене за първата ни вечеря на арената. Само да имаше нещо за пиене.