Решаваме да наречем животното „дървесен плъх“ и Финик ме разпитва подробно за него. Колко високо е бил, колко време съм го дебнала, преди да стрелям, какво е правел? Не си спомням да е правил нищо особено. Оглеждаше се за насекоми, или нещо подобно.
Ужасявам се от нощта. Добре, че укритието ни от плътно сплетена трева предлага известна защита от пълзящите по земята животинки. Малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, изгрява бледата луна — на светлината й виждаме само силуети. Разговорът ни заглъхва, защото знаем какво предстои. Подреждаме се в редица пред входа на колибата й Пийта ме хваща за ръка.
Небето изсветлява, когато горе се появява гербът на Капитола и сякаш се носи в пространството. Слушам звуците на химна и си мисля: За Финик и Магс ще е по-трудно. Но се оказва много трудно и за мен — да видя лицата на осемте мъртви победители, показани в небето.
Пръв се появява мъжът от Окръг 5, онзи, когото Финик уби с тризъбеца си. Това означава, че всички трибути от окръг 1, 2, 3 и 4 са живи — четиримата професионалисти, Бийти и Уайърс, и, разбира се, Магс и Финик. След мъжа от Окръг 5 виждаме в небето лицето на морфлинга от Окръг 6, Сесилия и Ууф от 8, двамата от 9, жената от 10 и Сийдър от 11. Гербът на Капитола се появява отново, прозвучава краят на музиката, небето потъмнява и остава само луната.
Никой не казва нищо. Не познавах добре никой от загиналите. Но си мисля за трите деца, които се бяха вкопчили в Сесилия, когато я отвеждаха. За това, колко мила беше Сийдър към мен, когато се срещнахме. Дори при мисълта за морфлинга с изцъкления поглед, който рисуваше по бузите ми жълти цветя, потръпвам от болка. Всички са мъртви. Всички тях вече ги няма.
Не знам колко дълго щяхме да седим така, ако не е пристигането на сребърния парашут — той се спуска плавно през листата и се приземява пред нас. Никой не посяга към него.
— За кого е, как мислите? — питам след малко.
— Не се знае — казва Финик. — Защо не предположим, че е за Пийта, тъй като той умря днес?
Пийта развързва връзката и разгъва кръглото парче коприна. Вътре има малък метален предмет. Не се сещам за какво служи.
— Какво е това? — питам аз. Никой не знае. Подаваме си го от ръка на ръка и всички го оглеждаме. Кух метален цилиндър, леко скосен в единия край. Другият край е извит надолу. Предметът ми е смътно познат. Прилича на част, която може да е изпаднала от велосипед, от корниз, всъщност от какво ли не.
Пийта духва от единия край да провери дали предметът издава звук. Не. Финик пъхва кутрето си в него, за да го изпробва като оръжие. Безполезно.
— Може ли да се лови риба с него, Магс? — питам. Магс, която може да лови риба с почти всичко, поклаща глава и изсумтява.
Вземам предмета и го въртя между дланите си. Тъй като сме съюзници, Хеймич сигурно действа заедно с менторите от Окръг 4. Имал е пръст в избирането на този подарък. Това означава, че подаръкът е ценен. Дори животоспасяващ. Спомените ми се връщат към миналата година, когато толкова отчаяно се нуждаех от вода, но той не я изпращаше, защото знаеше, че мога да я намеря, ако се опитам. Подаръците на Хеймич, или липсата на такива, носят важни послания. Почти мога да го чуя как ръмжи: Размърдай си мозъка, ако имаш такъв. Какво е това?
Избърсвам потта от челото си и вдигам подаръка към лунната светлина. Накланям го насам-натам, за да го разгледам от всички страни, покривам части от него и после ги откривам пак. Мъча се да го накарам да ми разкрие предназначението си. Най-сетне, в пристъп на безсилен гняв, забивам единия край на предмета в пръстта.
— Предавам се. Може би ако се съюзим с Бийти или Уайърс, те ще се сетят за какво служи.
Протягам се, притискам горещата си буза в тревната рогозка и се взирам ядосано в предмета. Пийта разтрива едно схванато място между раменете ми и се поотпускам. Чудя се защо все още не захладява, след като слънцето залезе. Чудя се какво ли става вкъщи.
Прим. Майка ми. Гейл. Мадж. Мисля си как ме гледат от къщи. Поне се надявам, че са си вкъщи. А не са арестувани от Тред. Че не ги наказват както Цина. Както Дарий. Наказани заради мен. Всички.
Мъчно ми е за тях, за моя окръг, за моята гора. Истинска гора със здрави, твърди дървета, изобилна храна, дивеч, който не те изпълва с ужас. Буйни потоци. Разхлаждащ ветрец. Не, още по-хубаво — студени ветрове, които да отвеят тази задушаваща горещина. Представям си как излиза точно такъв вятър, от който бузите ми замръзват, а пръстите ми изтръпват, и изведнъж се сещам как се казва парчето метал, полузаровено в черната пръст.