Усещам в ноздрите си отвратителна сладникава миризма и крещя на другите да се събудят.
Трябват ми няколко секунди, докато ги събудя, и през това време започвам да се покривам с мехури.
21
Малки, парещи иглички. Навсякъде, където капчиците мокра мъгла докосват кожата ми.
— Бягайте! — изкрещявам на останалите. — Бягайте!
Финик веднага се буди и се надига да посрещне предполагаемия враг. Но щом вижда стената от мъгла, мята все още спящата Магс на гърба си и потегля. Пийта е на крака, но не се е разсънил напълно. Сграбчвам го за ръката и го повличам напред през джунглата след Финик.
— Какво има? Какво има? — пита той объркано.
— Някаква мъгла. Отровен газ. Бързо, Пийта! — подканвам го аз. Виждам, че колкото и упорито да го отричаше през деня, последиците от допира със силовото поле са сериозни. Движи се бавно, много по-бавно от обикновено. От време на време и аз губя равновесие в плетеницата от лиани и храсталаци, но той се препъва на всяка крачка.
Поглеждам назад към стената от мъгла, която се простира в права линия, докъдето стига погледът и в двете посоки. За секунда ме обхваща ужасяващ импулс — да побягна, да изоставя Пийта и да се спасявам. Ще бъде толкова просто — да побягна с всички сили, може би дори да се покатеря на някое дърво над мъглата, която, изглежда, се издига на десетина метра. Спомням си как направих точно това, когато мутантите се появиха в миналите Игри. Хукнах да бягам и се сетих за Пийта едва когато стигнах до Рога на изобилието. Но този път се боря с ужаса си, сподавям го и оставам до Пийта. Този път целта е не да оцелея аз, а да оцелее Пийта. Мисля си как всички са прилепили поглед в екрана, за да видят дали ще побягна, както иска Капитолът, или няма да се огъна.
Здраво преплитам пръсти в неговите и казвам:
— Гледай къде стъпвам. Помъчи се да стъпваш, където стъпвам аз. — Това помага. Изглежда започваме да се движим малко по-бързо, но не и толкова, че да си позволим почивка. Мъглата е по петите ни. От облака изскачат капчици, които изгарят кожата, но не като огън. Усещането е не толкова за топлина, колкото за силна болка. Когато химическите вещества попадат върху кожата, те полепват по нея и проникват дълбоко навътре. Гащеризоните изобщо не ни предпазват. Все едно, че сме облечени с книжни салфетки.
Финик, който отначало набра преднина, разбира, че имаме проблеми и спира. Но мъглата не е нещо, с което можеш да се бориш — може само да й се изплъзваш. Той ни насърчава с викове да го настигнем — няма голяма полза, но поне ни насочва с гласа си.
Пийта заплита изкуствения си крак в лианите и преди да успея да го задържа, пада напред. Помагам му да стане и забелязвам нещо по-страшно от мехурите, по-тревожно от изгарянията. Лявата страна на лицето му е увиснала, сякаш всеки мускул в нея е мъртъв. Клепачът е паднал и почти скрива окото. Устата му е изкривена под странен ъгъл.
— Пийта… — започвам аз. И в същия момент усещам как спазмите плъзват нагоре по ръката ми.
Какъвто и да е химикалът, с който е пропита мъглата, той причинява нещо повече от изгаряне — поразява нервите. Пронизва ме съвсем нов вид страх и рязко дръпвам Пийта напред, при което той пак се препъва. Изправям го на крака, но сега и двете ми ръце са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Мъглата се е приближила към нас, плътната й маса е вече на по-малко от метър от нас. Пийта е зле с краката — мъчи се да пристъпва, но те не го слушат.
Усещам го как залита напред и разбирам, че Финик се е върнал за нас и сега тегли Пийта след себе си. Изглежда още мога да контролирам едното си рамо, поставям го под ръката на Пийта и полагам всички усилия да не изоставам от бързото темпо на Финик. Отдалечаваме се на десетина метра от мъглата и Финик спира.
— Така не става. Налага се да го нося. Можеш ли да вземеш Магс? — пита ме той.
— Да — казвам аз решително, макар че сърцето ми се свива. Вярно е, че Магс едва ли тежи повече от четирийсетина килограма, но и аз не съм много по-едра. Знам, че преди съм носила и по-тежки товари. Само да можех да спра треперенето в ръцете си. Навеждам се и тя се настанява на рамото ми, както я носи Финик. Изправям се бавно — ако допирам колене, мога да я вдигна. Финик вече е метнал Пийта на гръб и продължаваме напред. Финик води, а аз го следвам по пътеката, която той проправя между лианите.