Мъглата настъпва безмълвно, неотклонно и равномерно, като протяга пипала към нас. Инстинктът ми казва да бягам напред, но забелязвам, че Финик се движи по диагонал надолу по хълма. Така се държим на разстояние от мъглата, и в същото време се приближаваме към водата около Рога на изобилието. Да, вода, мисля си аз, докато киселинните капчици проникват все по-дълбоко в кожата ми. Сега съм благодарна, че не убих Финик, защото как щях да измъкна Пийта оттук жив? Благодарна съм, че имам някого до себе си, макар да е само временно.
Почвам често да падам, но вината не е само на Магс. Тя прави всичко възможно да я нося по-лесно, но истината е, че не мога да се справя с тежестта й. Особено сега, когато десният ми крак май започва да се схваща. При първите две падания успявам да се изправя, но третия път краката ми не се подчиняват. Докато се мъча да стана, губя равновесие и Магс се търкулва на земята пред мен. Размахвам ръце, като търся опора в лианите и дърветата.
Финик пак се връща при мен; Пийта виси на рамото му.
— Безполезно е — казвам. — Можеш ли да носиш и двамата? Продължавайте, аз ще ви настигна. — Това е малко съмнително, но влагам в тези думи колкото мога по-голяма увереност.
На лунната светлина виждам зелените очи на Финик. Виждам ги ясно като посред бял ден. Блестят особено — като котешки. Може би защото са пълни със сълзи.
— Не — казва той. — Не мога да нося и двамата. Ръцете ми отказват. — Вярно е. Ръцете му са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Ръцете му са празни. От трите му тризъбеца е останал само един — дал го е на Пийта. — Съжалявам, Магс. Не мога.
После се случва нещо толкова бързо, толкова безсмислено, че не мога дори да помръдна, за да я спра. Магс се изправя с усилие, целува Финик по устните и с куцане се промъква право в мъглата. Тялото й веднага е обхванато от буйни гърчове и тя пада на земята в някакъв ужасен танц.
Искам да изпищя, но гърлото ми гори. Правя една безполезна стъпка в нейната посока, когато чувам гърмежа на оръдието и разбирам, че сърцето й е спряло, че е мъртва.
— Финик — извиквам дрезгаво аз, но той вече е загърбил сцената и бяга, за да се отдалечи от мъглата. Като влача единия си крак, тръгвам със залитане след него, защото не знам какво друго да направя.
Губя представа за пространство и време, а мъглата сякаш нахлува в мозъка ми, размътва мислите ми, прави всичко нереално. Някакво дълбоко вкоренено животинско желание да оцелея ме подтиква да се препъвам след Финик и Пийта, да продължа да се движа, макар че вероятно вече съм мъртва. Части от мен са мъртви или явно умират. И Магс е мъртва. Това е нещо, което знам, или може би си мисля, че знам, защото изобщо не мога да го проумея.
Виждам как лунната светлина проблясва в бронзовата коса на Финик, усещам капчиците, които ми причиняват изгаряща болка и продължавам да влача парализирания си крак. Следвам Финик, докато той рухва на земята, все още с Пийта на гърба си. Неспособна да спра, продължавам механично напред и се препъвам в проснатите им тела — още едно тяло върху купчината. Именно тук, така и сега ще умрем всички, минава ми през ума. Но тази мисъл е абстрактна и далеч не толкова тревожна, колкото физическото страдание. Чувам как Финик изпъшква и успявам да се дръпна назад. Сега виждам, че стената от мъгла е станала перлено бяла. Възможно е да е зрителна измама или да се дължи на лунната светлина, но мъглата се променя. Да, сгъстява се, сякаш е притисната към стъклен прозорец и е принудена да се кондензира. Присвивам по-силно очи и виждам, че тя вече не протяга призрачни пръсти към нас. Всъщност изобщо не се движи напред. Също като другите ужаси, които съм виждала на арената, тя е достигнала границата на своята територия. Това е едната възможност. Другата е, че гейм-мейкърите са решили още да не ни убиват.
— Спря — мъча се да кажа аз, но от подутите ми устни излиза само ужасен грачещ звук. — Спря — повтарям аз и този път сигурно го казвам по-ясно, защото Пийта и Финик обръщат глави към мъглата. Сега тя започва да се издига нагоре, сякаш бавно я изсмукват с прахосмукачка в небето. Гледаме как изчезва напълно и не оставя и най-малка струйка след себе си.
Пийта се изтърколва от Финик. Финик ляга по гръб. И тримата лежим, като се мъчим да поемем дъх, ръцете и краката ни треперят, отровата е проникнала дълбоко в нас. Минават няколко минути и Пийта посочва неопределено нагоре:
— Маа-муни.
Поглеждам натам и забелязвам две животни, които сигурно са маймуни. Никога не съм виждала маймуни на живо — в нашата гора няма нищо подобно. Но сигурно съм ги виждала на картина или в Игрите, защото при вида на тези същества на ум ми идва същата дума. Като че ли имат оранжева козина, макар че е трудно да се определи, и на ръст са два пъти по-малки от човек. Приемам маймуните за добър знак. Едва ли щяха да останат тук, ако въздухът беше смъртоносен. Известно време мълчаливо се гледаме — маймуни и хора. После Пийта с усилие застава на четири крака и запълзява надолу по склона. Всички пълзим, защото в момента ходенето ни изглежда също като летенето — непостижим подвиг; пълзим, докато джунглата отстъпва и преминава в тясна ивица пясъчен бряг и топлата вода около Рога на изобилието започва да се плиска в лицата ни. Рязко отскачам назад, сякаш съм докоснала открит пламък.