Вместо това се мъча да се взема отново в ръце. Свалям брошката със сойката-присмехулка от съсипания си гащеризон и я забождам върху презрамката на фланелката си. Плавателният пояс сигурно е устойчив на киселина, тъй като изглежда като нов. Мога да плувам и той всъщност не ми е необходим, но Брут спря стрелата ми със своя, затова го закопчавам отново с мисълта, че може да ми послужи за защита. Разпускам косата си, разресвам я с пръсти и тя пада на цели кичури — пострадала е от отровната мъгла. После сплитам остатъка.
Пийта е намерил подходящо дърво на десетина метра от тясната плажна ивица. Не го виждам, но кристално ясно чувам как дълбае дупка в ствола. Чудя се какво ли е станало с шилото. Магс трябва или да го е изпуснала, или да го е взела със себе си в мъглата. Във всеки случай вече го няма.
Влизам малко по-навътре във водата и плувам ту по корем, ту по гръб. Ако морската вода излекува Пийта и мен, тя сякаш напълно преобразява Финик. Той бавно се поразмърдва, колкото да изпробва крайниците си, и постепенно започва да плува. Но това не е като моето плуване — с ритмични удари и равномерно темпо. Все едно, че гледам как някакво непознато морско животно се връща към живота. Той се гмурка и изплува на повърхността, като хвърля пръски от устата си, а тялото му се върти спираловидно и ми се вие свят само като го гледам. А после остава под водата много дълго и вече съм сигурна, че се е удавил, но изведнъж главата му се появява точно до мен и се стряскам.
— Не прави това — казвам.
— Кое? Да изскачам отгоре или да оставам под водата? — казва той.
— И двете. Нито едно от двете. Което и да е. Кисни си там във водата и се дръж прилично — казвам аз. — Или щом се чувстваш толкова добре, хайде да отидем да помогнем на Пийта.
Да стигнем до мястото, където почва джунглата, ни трябва съвсем малко време, но усещам, че има някаква промяна. Отдайте го на дългите години, прекарани в лов, или на това, че чувам с излекуваното ухо малко по-добре, отколкото някой е възнамерявал. Но усещам, че над нас са надвиснали много топли тела. Не е нужно да бърборят или да пищят. Усещам ги само по дишането.
Докосвам ръката на Финик и той проследява погледа ми нагоре. Не знам как са се приближили толкова тихо. А може би през цялото време са били тук. Бяхме погълнати от задачата да се възстановим. Сигурно са се събрали през това време. Не пет или десет, а десетки маймуни са увиснали по клоните на дърветата в джунглата. Първите две, които забелязахме, когато избягахме от мъглата, бяха безобидни посрещачи. Това сборище изглежда зловещо.
Слагам две стрели в лъка, а Финик приготвя тризъбеца в ръката си.
— Пийта — казвам аз, колкото мога по-спокойно. — Трябва да ми помогнеш за нещо.
— Добре, само минутка. Мисля, че почти успях — казва той, все още зает с дървото. — Да, готово. В теб ли е канелката?
— Да. Но намерихме нещо, което искаме да видиш — продължавам аз със спокоен глас. — Приближи се тихо към нас, за да не го изплашиш. — По някаква причина не искам да забележи маймуните, нито дори да поглежда в тази посока. Има създания, които тълкуват дори зрителния контакт като агресия.
Пийта се обръща към нас, задъхан от работата си по дървото. Молбата ми звучи толкова странно, че го предупреждава за нещо необичайно.
— Добре — казва спокойно той и тръгва през джунглата към нас. Знам, че полага усилия да се движи тихо, но това никога не било една от силните му страни, дори когато имаше два здрави крака. Но засега не се случва нищо, той идва към нас, а маймуните остават по местата си. Той ги усеща, когато е само на пет метра от пясъчната ивица. Очите му се стрелват нагоре за миг, но все едно, че задейства бомба. Маймуните се превръщат в пронизително пищяща лавина от оранжева козина и вкупом се устремяват към него.
Не съм виждала други животни, които се движат по-бързо. Те се плъзгат надолу по лианите, сякаш са намазани с масло. Скачат на невероятно разстояние от дърво на дърво. С оголени зъби, с настръхнала козина, с нокти като остриета на автоматични ножове. Може и да не съм запозната с маймуните, но животните в природата не се държат така.
— Мутове! — успявам само да кажа аз и двамата с Финик се хвърляме в храстите.
Знам, че всяка стрела трябва да достигне целта си, и те наистина я достигат. В зловещия полумрак на джунглата повалям маймуна след маймуна, като се целя в очите, сърцето и гърлото, и всяко попадение бележи една смърт. Но пак не бих убила достатъчно, ако не бяха Финик и Пийта. Финик ги пронизва като риби и ги мята настрани, а Пийта ги съсича с ножа си. Усещам как в крака ми се впиват нокти и после някой от двамата се справя с нападателя. Във въздуха се носи миризма на стъпкани растения, на кръв и на плесен, която идва от маймуните. Разполагаме се в триъгълник на разстояние няколко метра и с гръб един към друг. Със свито сърце издърпвам последната стрела. После си спомням, че и Пийта има колчан със стрели. А той не стреля, само сече като луд с ножа. И аз изваждам ножа си, но маймуните са по-бързи от мен. Те нападат и отскачат назад с такава скорост, че е почти невъзможно да реагираш.