— Пийта! — изкрещявам. — Стрелите!
Пийта се обръща към мен и точно смъква колчана, когато една маймуна се хвърля от дървото към гърдите му. Нямам стрела, няма с какво да стрелям. Чувам глухия звук, когато тризъбецът на Финик улучва поредната цел, и разбирам, че неговото оръжие е заето. Пийта не може да използва ръката, с която държи ножа, защото се мъчи да освободи колчана със стрелите. Хвърлям ножа си срещу настъпващия мут, но съществото се премята презглава, избягва острието и продължава атаката.
Сега съм обезоръжена и беззащитна и се сещам само за едно нещо. Хуквам към Пийта, за да го поваля на земята, да предпазя тялото му със своето, но знам, че няма да стигна навреме.
Но някой друг вече е там. Материализира се сякаш от нищото и застава олюляваща се пред Пийта. Цялата е окървавена, устата й е отворена в пронизителен писък, а зениците са толкова уголемени, че очите й приличат на черни дупки.
Побърканото момиче-морфлинг от Окръг 6 вдига кльощавите си като на скелет ръце, сякаш за да прегърне маймуната, и тя забива зъби в гърдите й.
22
Пийта пуска колчана и нанася удари с ножа в гърба на маймуната, като я пробожда отново и отново, докато тя разхлабва челюсти. Той изритва мута и се подготвя да посрещне следващите. Сега стрелите са в мен, лъкът ми е зареден, а Финик е зад гърба ми и диша тежко, но в момента няма нападатели.
— Хайде елате! Хайде! — крещи Пийта, задъхан от ярост. Но с маймуните се случва нещо. Те се оттеглят, отстъпват назад към дърветата, изчезват в джунглата, сякаш някакъв нечут глас им нарежда да се изтеглят. Глас на гейм-мейкър, който им казва, че това е достатъчно.
— Вземи я — казвам на Пийта. — Ние ще те прикриваме.
Пийта внимателно вдига момичето-морфлинг и го пренася до пясъчната ивица, докато двамата с Финик държим оръжията си в готовност. Но маймуните вече ги няма — останали са само оранжевите трупове по земята. Пийта полага момичето-морфлинг върху пясъка. Срязвам гащеризона на гърдите й и отдолу виждам четири дълбоки прободни рани. От тях бавно се процежда кръв и не изглеждат толкова смъртоносни. Истинските поражения са вътре. Разглеждам мястото и съм сигурна, че маймуната е разкъсала някой жизненоважен орган — бял дроб, може би дори сърцето.
Момичето лежи на пясъка и се задъхва като риба на сухо. Кожата му е провиснала и има нездрав зеленикав цвят, а ребрата стърчат като на дете, сполетяно от гладна смърт. Със сигурност е имала пари за храна, но вместо това е прибягнала към морфлинга, точно както Хеймич е прибягнал към алкохола. Всичко в нея говори за разруха — тялото й, животът й, празният поглед в очите й. Хващам треперещата й ръка и не съм сигурна дали треперенето се дължи на отровата, която порази нервите ни, на шока от нападението или на абстиненцията поради липсата на наркотика, който я е поддържал. Не можем да направим нищо. Нищо, освен да останем с нея, докато умре.
— Ще наблюдавам дърветата — казва Финик и се отдалечава. И аз изпитвам желание да си тръгна, но тя стиска ръката ми толкова здраво, че ще трябва да откопча пръстите й със сила, а не съм способна на подобна жестокост. Спомням си за Ру и си мисля, че може би бих могла да й изпея нещо. Но нито знам името на момичето-морфлинг, нито дали обича песни. Знам единствено, че умира.
Пийта прикляка от другата й страна и я гали по косата. Когато започва да говори с тих глас, това, което казва, изглежда почти лишено от смисъл, но думите му не са предназначени за мен.
— С моята кутия бои вкъщи мога да нарисувам всеки цвят на света. Розово. Цвета на бебешка кожа. Тъмнозелено като ревен. Зелено като пролетна трева. Синьо, което блести като лед върху вода.
Момичето-морфлинг се взира в очите на Пийта и не изпуска нито дума.
— Веднъж цели три дни смесвах бои, докато намеря подходящия нюанс за блясъка на слънчевата светлина върху бяла козина. Разбираш ли, все си мислех, че ще е жълто, но се оказа много повече. Пластове от най-различни цветове. Един върху друг — казва Пийта.