Анубиса и нейните отстъпници от Алголагния. Те бяха убили майка му инч по инч и се бяха наслаждавали на деянието си. Още по-лошо, бяха се възбудили от него. Силно потръпване го разтърси, когато си спомни как Анубиса се бе задоволявала до оргазъм пред него, докато му разказваше истории за това как е измъчвала родителите му. Отново и отново, и отново.
Анубиса щеше да умре. Те всички щяха да умрат.
— Конлан? — гласът на Аларик почти физически го изтръгна от спомените му за смърт и кръв. Аларик. Той беше казал няколко часа, след като…
— Часове? И ето ме тук — каза Конлан, обзет от спомени. — Тя ме пусна. Тя знаеше, Аларик. Тя знаеше.
Последният му ден. Последният му час.
— О, млади принце, ти ми достави толкова голямо удоволствие — промърмори тя в ухото му. После се плъзна надолу по голото му тяло и нежно облиза потта, кръвта и друга по-плътна течност, която капеше по бедрата му. — Но мисля, че се налага да се върнеш при народа си. Чака те възхитителна изненада у дома. А и в сегашното си състояние не ми носиш никакво забавление.
Тя се изправи и с размахване на ръка привика един от подчинените си.
— Дванадесетина от личната ми охрана. Дванадесет, разбра ли ме? Не се заблуждавай от временната му слабост. Това непослушно момченце, принцът на Атлантида притежава… скрити сили. — Анубиса прокара пръст надолу по пениса му и се засмя, когато той се опита да се отдръпне от нея.
След това погледът й отскочи обратно към прислужника й.
— Изхвърлете го.
Все още гола, с дълга, къдреща се коса, сплъстена от кръвта му, тя закрачи наперено към вратата на клетката, която бе служила за негов затвор в продължение на седем години. После се спря и погледна през рамо назад към него.
— Твоят род ме забавлява, млади принце. Кажи на брат си, че следващия път ще дойда за него.
Тогава той бе изругал, когато отново възвърна гласа си. Нарече я с имена, които дори нямаше представа, че знае. Докато не дойде охраната й и един от тях, който му показа колко обиден е от думите му, като удари Конлан с прът в главата.
Конлан се отърси от образа в главата си. Вече беше освободен от ада на Анубиса.
Но никога нямаше да се освободи от спомените.
Може би никога нямаше да бъде напълно нормален отново.
Но той бе Конлан от Атлантида и се беше завърнал. Народът му желаеше крал, а не прекършен, провалил се принц.
Когато хвърли поглед към Аларик, видя притеснението, отразено върху лицето на жреца. Може би дори и Аларик искаше крал.
Престани да се забавляваш с мечти за отмъщение… и се върни към реалността.
— Вече не сме момчета, които причиняват неприятности на празника за надбягване с бикове, нали? — попита Конлан, когато сянката на припомнената свобода пресече ума му. От времето преди да поеме задълженията си като син на баща си. Преди Аларик да поеме задълженията си като миропомазан от Посейдон.
Аларик наклони глава с предпазливо изражение, а после бавно я поклати.
— Не и от много дълги години, Конлан.
— От прекалено много — отвърна Конлан. — От наистина прекалено много. Той провеси краката си от масата за лечение и се изправи.
— Може и да сме надраснали детството, но никога няма да надраснем лоялността. Ти си мой принц, но и нещо повече от това — ти си мой приятел. Никога не се съмнявай в последното — каза Аларик.
Конлан прочете истината в очите на Аларик и се почувства по-добре. Той протегна длан и сключиха ръце в мълчаливо подновяване на приятелство, от което може би и двамата се нуждаеха. После се протегна, доволен да открие, че тялото му функционира нормално отново. Щеше да се нуждае от всяка частица енергия.
— Следователно и възкачването ми на трона, и съпружеските ми задължения към отдавна мъртва девица се отлагат — отбеляза сухо. — Откривам, че съм неспособен да проявя особена загриженост за последното.
— Не е мъртва. А само заспала, в очакване на твоите нужди. Това е съдбата ти — напомни му Аларик.
Като че ли имаше нужда да му напомнят. Сякаш не му бяха надували главата с приказки за точно този негов дълг в продължение на стотици години. Любовта не фигурираше в модела за продължаването рода на воините на Посейдон; най-вече не и в този на кралското семейство.
Той се намръщи на странното хрумване. Любов. Мит, с който се разглезваха децата, в най-добрия случай.