Нездраво бялото лице на Хърш стана още по-призрач-нобледо.
- Но... Хералдо е в затвора - започна той.
- Това може да го забави, но няма да го спре. Ако Хе-ралдо Сегура има мотива и метода да ви ликвидира, единственото нещо, което му трябва, за да организира в действителност бомбените атаки, е съучастник в Ню Йорк.
- Като кого например?
- Не мислим, че баба му е успяла да проникне в хотел „Пиер“, но може да се изненадате какви таланти на свободна практика могат да бъдат наети на подходящата цена.
- Сегура е адски беден, а семейството му... - започна Хърш и изведнъж млъкна. - О, боже мой!
- Какво?
- „Сребърен куршум“ изпращаше пари на баба му. Идеята беше на Принстън. Той й каза, че за него било привилегия да може да помогне на семейството на Хералдо, но всъщност това бяха кървави пари.
- Колко бяха?
- По петдесет хиляди на година... през последните двайсет години.
- Да видим - започна Кайли, — петдесет хиляди по двайсет... леле, по-добре да се надявате, че бабата не е от отмъстителните, защото един милион долара биха могли да й купят адски много муниции - каза тя и ми кимна. - Да вървим, Зак.
- Чакайте! - спря ни Хърш. - Аз какво да правя?
— Обадете ни се, ако се сетите за нещо — отвърна Кайли и му подаде визитната си картичка. - Няма как да ви помогнем, ако не знаем какво става.
Тя се обърна, след което двамата напуснахме офиса му и тръгнахме към асансьора.
-Е, как се справих? - попита тя.
-Няма дати навреди един опреснителен курс по проявяване на чувствителност - отвърнах. - Едно нещо обаче е сигурно - Нейтън Хърш никога повече няма да посмее да те излъже.
38
Отне ни повече от половин час, за да стигнем до имението на Принстън Уелс на „Сентръл Парк Уест“, дори със спокойния трафик по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.
-Той знае, че идваме при него, нали си наясно? - каза Кайли. - Хърш вероятно му се е обадил още в минутата, когато си тръгнахме, така че е имал повече от достатъчно време, за да репетира отговорите си.
- И откога на хората им трябва време да репетират, за да кажат истината? - отвърнах аз и позвъних на звънеца на предния вход.
-А кога някой от тези хора е бил поне малко искрен?
Забелязах промяната в отношението на Уелс още в мига, в който отвори вратата. Този път суетният милионер беше облякъл джинси, избеляла работна риза и идеално измачкан тъмнозелен кашмирен пуловер с У-образно деколте в комбинация с чифт червени маратонки „Найк“. По лицето му обаче нямаше и следа от усмивка.
-Говорих с Нейтън - измърмори той, докато ни водеше нагоре по стълбите към кабинета си. - Той е направо обезумял.
- Разбираемо е - отвърнах, - страхува се, че е следващият в списъка на убиеца.
- Не съм казал, че е обезумял от страх — отвърна рязко Уелс. - Искам да кажа, че човекът съвсем се е побър -кал. Какво си е мислил, когато ви е изпратил да обвините Малик Лагранд за убийствата?
- Вие не смятате ли, че Малик е отговорен за тях?
- Не - отвърна той, когато влязохме в кабинета му и затръшна вратата, - не се съмнявам, че ако Малик ръководеше нещата преди двайсет години, би ни избил всичките. За наш късмет, Динго беше шефът. Аз обаче знаех, че Динго няма да командва завинаги. Свързах се с Малик дискретно, а с времето двамата с него стигнахме до мирно съгласие. Наречете го „разведряване на отношенията“, ако щете.
- Значи говорите за вербално споразумение и сте си стиснали ръцете? - попита Кайли.
- Не е толкова ръкостискане, колкото подпъхване на нещо в дланта му. Редовно - усмихна се съвсем леко Уелс.
- Плащате му, за да не ви убие.
- Това е обикновена улична икономика. Същото е като местната верига пицарии, която си плаща на мафията за закрила. Това беше вид застраховка, в случай че Малик някога станеше шеф.
-А сега, когато вече той командва, смятате ли, че продължава да спазва дадената дума? - попитах го аз.
- Да, не мисля, че той е убил Арни или Дел. Надявам се, че не е приел твърде навътре това, че Нейтън му е изпратил ченгета, и няма да реши да ни убие заради липса на уважение. „Зоуи“ са зли до мозъка на костите си. Те не разрешават проблеми - те просто ги елиминират. Синът на Малик е убил напълно непознат човек в бар само защото онзи го гледал странно.
- Разкажете ни за приятеля ви Хералдо Сегура - каза Кайли.
- Приятел? - сякаш изплю думата Уелс. - По-скоро е мошеник, но по онова време никой от нас не го знаеше. Той беше скапаното дребно хлапе със стипендия, дошло от Ел Барио, а ние бяхме готините богаташчета от Горен Ийст Сайд. Сигурно си мислите, че той ни се е възхищавал и е искал да бъде като нас, но в действителност не беше така. Всъщност ние искахме да сме като него.