Загърнатият с плащ мъж заслиза през етажи, стълби и коридори. Вратите не можеха да го спрат, дори и онези, които бяха заключени, залостени или завинаги застинали в хватката на ръждата и старостта. Достатъчни бяха няколко думи, докосване, жест и оковите на времето изчезваха, ръждата се посипваше, а пантите отново ставаха като нови.
Тук-там древните магически защити продължаваха да греят слабо. Човекът спираше пред тях. Търсеше в паметта си съответното противодействие, произнасяше правилната дума или правеше необходимото движение с ръце и преодоляваше едва доловимата им съпротива.
Колкото повече напредваше, толкова по-неспокойни ставаха духовете в кулата. Сега, когато най-сетне се бе появила публика, сякаш бяха почувствали нуждата да се изразят, дори само за да се откъснат за миг от влиянието на това място. Всеки звук, който някога бяха издавали, отдавна бе изтлял в миналото.
Нарушителят подмина един стар иконом в тъмна ливрея, който бавно се тътреше по пустия коридор, стиснал сребърен поднос. На главата си старецът носеше нещо като конски капаци. В библиотеката някаква жена със зелена плът, застанала с гръб към вратата, се беше привела над обемиста книга. В банкетната зала група музиканти свиреха беззвучно, докато танцьорите пред тях унесено се въртяха под такта на безкрайния гавот. В другия край бушуваше пожар, чиито огнени езици безсилно облизваха каменните стени и гниещите гоблени. Натрапникът мина през пламъците, а лицето му беше мрачно, сякаш още веднъж ставаше свидетел на отдавна забравено нещастие.
В следващата стая трима младежи седяха около една маса и си разказваха лъжи, които никой повече нямаше да чуе. По масата, както и под нея, се търкаляха метални халби. Мъжът с плаща остана да ги наблюдава мълчаливо, докато призрачната прислужница не се появи с новата поръчка, сетне поклати глава и продължи нататък.
Стигна до приземния етаж и излезе на нисък, порутен балкон. Там, в широкото пространство между главния вход и останките от конюшнята покрай крепостната стена, стоеше призрачна и самотна фигура. Не се движеше като останалите привидения, а се колебаеше за нещо, сякаш очакваше появата на странника.
Неподвижното привидение бе на млад мъж. В невчесаната му коса се забелязваше бял кичур, по лицето му беше покарала рядка брада. В краката му лежеше износена раница, а в ръката си, сякаш от това зависеше животът му, младежът стискаше писмо, запечатано с червен восък.
Нарушителят знаеше, че това не може да бъде призрак в истинския смисъл на думата, дори първоизточникът на образа да бе умрял, паднал в битка под някое чуждо слънце. По-скоро беше спомен, къс минало, уловен като насекомо в парче кехлибар, който очакваше своето освобождение. Очакваше него.
Мъжът седна на каменния парапет и зарея поглед отвъд стените, отвъд ниските хълмове по ръба на кратера. Под лунната светлина цареше мълчание, сякаш самата планина сдържаше дъха си в очакване.
Той вдигна ръка и започна да реди напевни слова. Постепенно в говора му се появи ритъм, гласът му се извиси, докато най-сетне нощта наруши спокойствието си. Някъде в далечината вълците подеха напева и му отвърнаха със смразяващ вой.
Внезапно образът на призрачния младеж сякаш оживя. Той размърда краката си, уловени до този момент в хватката на времето. Вдигна на рамо пълната си с тайни раница и пое по пътя към главния вход на Кулата на Медив.
Едно
Каразан
Каджар стискаше запечатаното с ален восък писмо и отчаяно се опитваше да си събере ума. Беше на път от дни. В началото бе яздил с различни кервани, а впоследствие и съвсем сам. Беше прекосил гъстата и обширна Гора на Елвин, а накрая му се бе наложило да се справи и с дългото изкачване по планинския склон, което го бе извело на това тихо, пусто и уединено място. Дори въздухът тук бе някак по-особен. И ето най-накрая задъханият, уморен, раздърпан и брадясал млад мъж стоеше в двора на крепостта, вцепенен от мисълта за онова, което трябваше да стори.
Да се представи на най-могъщия магьосник в Азерот.
Това е голяма чест, бяха казали маговете от Кирин Тор. Наставниците на Каджар, всичките до един членове на този влиятелен съвет от вълшебници и чародеи, го бяха предупредили, че от години се опитват да изпратят доверен човек в Каразан. Искаха да научат повече за познанието, което най-могъщият магьосник криеше в своята библиотека, както и за изследванията, които провеждаше, ала най-много от всичко желаеха да узнаят кога този отцепник възнамерява да се заеме със завещанието си, кога великият Медив ще започне да подготвя свой наследник.