В кулата имаше богата колекция от съставки за заклинания, включително цял шкаф с ароматни билки и множество гърнета, пълни с натрошени скъпоценни камъни. Младежът бе подбрал аметисти и розови кварцови кристали, за да положи магическия си кръг върху пода на библиотеката. Още веднъж прегледа думите, които трябваше да произнесе (повечето от тях му бяха познати още от обучението в Даларан), после направи няколко сухи тренировки, упражнявайки съответните жестове. Накрая облече церемониалната си роба — повече за късмет, отколкото поради някаква необходимост — и пристъпи в кръга.
Постара се да успокои дишането си и да подготви съзнанието си за предстоящата задача. Този път не ставаше дума за някоя бърза и груба магия по време на сражение, нито за импровизирано вещерско врачуване. Беше на път да направи нечувано досега заклинание, което би вдигнало накрак всички преподаватели във Виолетовата цитадела.
Пое си дълбоко дъх и започна да рецитира думите.
Магията започна да се оформя в ума му — топло, нагорещено кълбо от енергия. Усещаше нюансите, които се разливаха по повърхността му, като леки вълнички по водата на спокойно езеро. Това бе ядрото на заклинанието. Оставаше му само да го освободи и щеше да получи възможност да надникне в най-съкровените тайни на миналото.
Бързо довърши сферата в ума си, придавайки й свойствата, от които имаше нужда, за да пресее блуждаещите песъчинки време и да избере онези, които носеха желаното видение. В отговор въображаемото кълбо се нагорещи още повече, готово да бъде насочено.
— Донеси ми видение — прошепна Каджар. — Видение за младия Медив.
Разнесе се експлозия и магията изтече от ума му, за да се подчини на дадената заповед. Въздухът се раздвижи и библиотеката взе да губи очертанията си. Както и предния път, когато го беше връхлетяло видението от джунглата, реалността започна да се трансформира, измествайки се постепенно във времето и пространството.
Внезапно го лъхна студена вълна, сякаш някой бе отворил прозореца на помещението. Младежът започна да се опасява, че е допуснал някаква досадна грешка и няма да види онова, което бе пожелал. Течението премина бързо през всички степени от лек хлад до арктически мраз и макар да знаеше, че е илюзия, Каджар започна да трака със зъби.
Стените на библиотеката пропаднаха и отстъпиха място на ослепителна белота. Леденият вятър започна да обръща страниците на манускриптите, навявайки едри снежни парцали. Масите и столовете потънаха бързо, затрупани от дебелите преспи.
Младежът се озова върху склона на някакъв хълм, затънал до колене в сняг, ала без да оставя следи в него. За реалността на видението той бе като призрак. Въпреки това от устните му излизаха облачета пара и се кълбяха около главата му.
Каджар се огледа. Вдясно от него имаше малка горичка от мрачни борове, чиито клони бяха провиснали под снежния товар. От лявата му страна хълмът се спускаше към подножието на огромна бяла скала. Отначало младежът помисли, че е от някакъв вид светъл варовик, но бързо осъзна, че вижда стена от лед — сякаш някой бе изправил замръзнала река. Беше по-висока от повечето планини в Даларан, а във висините над нея се мержелееха малки черни точици. Вероятно бяха орли или други грабливи птици, ала сигурно имаха огромни размери, щом се виждаха от такова далечно разстояние.
А пред него имаше долина, през която прииждаше страховита армия.
Бойците бяха облечени в червено, с черни плащове и големи рогати шлемове. Носеха най-разнообразни оръжия и имаха целеустремения вид на воини, тръгнали да преследват някого. Снегът се топеше под нозете им и зад дългата, плътна колона оставаше зловеща черна диря, изпускаща пара.
Предводителят носеше пика, върху която бе побита прясно отрязаната глава на огромен звяр със зелени люспи. Главата на дракон.
Каджар бе изучавал черепа на подобно създание във Виолетовата цитадела, но никога не беше предполагал, че ще срещне чудовището наяве. Зачуди се колко ли назад във времето го бе запратило нескопосаното му заклинание.
Приближаващите бойци крещяха нещо — може би маршова песен или просто бойни викове и предизвикателства. Гласовете им стигаха до него неясно, сякаш от дъното на дълбок кладенец, но поне можеше да ги чува.
Когато наближиха достатъчно, юношата започна да придобива по-ясна представа за воините. Създанията бяха направо огромни и определено не бяха хора. Изобщо не носеха шлемове — рогата изникваха направо от главите им. И плащове нямаха. Илюзията за тях се дължеше на големите ципести крила, които израстваха от гърбовете им. А онова, което беше взел за червено облекло, всъщност се оказа голата им кожа, нажежена и разтапяща снега под краката им.