Не ги бе виждал досега, но мигом разпозна чудовищата, чиято кръвожадност и садизъм надминаваше дори тази на орките. Беше слушал за тях на лекциите, които изнасяше Гузба, беше чел за делата им в тайните свитъци на Кориган.
Пред него бе Пламтящият легион.
Огромните мечове с широки остриета бяха обагрени с кръв и вече можеше да види ясно, че телата на демоните са целите окъпани в нея. Бяха тук, където и да бе това, и бяха тръгнали на лов за дракони.
Зад Каджар се разнесе тихо шумолене от леки стъпки върху дебелия снежен килим. Обърна се и видя, че не е сам на хълма.
Дори да го бе забелязала, предпочиташе да не му обръща внимание. Ботушите й от бяла кожа оставяха едва забележими следи по снега, сякаш не ходеше, а се носеше над повърхността му. И тя като демоните беше обвита от мистична енергия, но за разлика от тяхното нездраво излъчване, нейната аура искреше жизнерадостно.
Беше висока и силна жена и очевидно не се страхуваше от гнусните твари в долината. Облеклото й бе също толкова чисто и светло като белия сняг наоколо. Носеше лека ризница, изработена от сребристи люспи. Широкото й наметало от зелена коприна беше поръбено с пухкава кожа, а закопчалката бе изработена от красив изумруд, който съответстваше на цвета на очите й. Русата й коса беше прихваната със сребърна диадема. Изглежда студът не я притесняваше ни най-малко.
Вниманието на Каджар бе привлечено най-силно от очите й — зелени като лятна гора, като океан след буря. Веднага разпозна този изумруден поглед. Често беше изпитвал всепроникващата му сила, макар и от страна на сина й.
Игуен. Майката на Медив, могъщата и почти безсмъртна магьосница, която бе живяла толкова дълго, че се беше превърнала в легенда.
Най-сетне младежът съобрази къде се намира. Беше попаднал на мястото, където се бе провела легендарната битка между Магна Игуен и ордата на демоните. Събитието беше описано в една старинна поема, която чиракът бе изровил измежду останалите предания, песни и всякакви други литературни фрагменти, пазени в библиотеката на Каразан.
Едва сега започна да му просветва защо се беше провалило грижливо подготвеното му заклинание. Последния път, когато бе виждал Медив, учителят му беше търсил именно тази поема. Навярно магията бе пропуснала целта си, подчинявайки се на далеч по-силната воля на неговия наставник.
Игуен се намръщи, докато наблюдаваше ловните отряди на демоните. Между веждите й се появи лека бръчка. Очите й проблеснаха и добре школуваният чирак безпогрешно долови зараждащата се буря.
Магьосницата вдигна ръка и произнесе няколко фрази. По пръстите й затанцуваха искри.
Дори най-ужасната лятна мълния не би могла да се сравнява с електрическата дъга, която разсече студеното пространство и се заземи сред изненаданите демони. По протежението й въздухът се разцепи на елементарните си частици. Разнесе се оглушителен грохот. Замириса на озон. Въпреки всичките си знания, въпреки своята увереност, че всъщност не присъства на това място, независимо че звуците достигаха до него силно приглушени, Каджар подскочи от тътена на разреждащата се мистична мълния.
Ударът бе насочен право към знаменосеца, понесъл обезобразената глава на зеления дракон. Демонът изчезна сред облак пара, а взривната вълна отхвърли неговите другари надалече и ги натъркаля като парцалени кукли. Някои не се изправиха повече.
Все пак по-голямата част от чудовищата се оказаха незасегнати от заклинанието, независимо дали бе станало случайно, или се бяха предпазили по някакъв начин. Объркването сред техните редици продължи само един миг. Най-едрият демон произнесе няколко команди на език, който звучеше като дрънченето на счупени камбани, и част от армията му се издигна във въздуха, за да нападне Игуен. Другите се прицелиха с тежките си лъкове и скоро облак от черни стоманени стрели се понесе към билото на хълма. Острите им наконечници се възпламениха от триенето във въздуха и отстрани изглеждаше така, сякаш огнен дъжд се кани да се изсипе върху магьосницата.
Без да й трепне окото, Игуен просто махна с ръка и цялото небе между нея и демоничните създания изригна и бе погълнато от синкав пламък, който скри оранжево-черните стрели.
И все пак атаката на лъконосците целеше единствено да прикрие напредването на техните другари, които влетяха през разсейващата се огнена стена и се спуснаха върху самотната жена на хълма. Трябва да бяха поне двайсетина, всеки един от тях бе огромен и закриваше небесата с разперените си криле.