— Май не е в много добро настроение — отбеляза Лотар и посочи към друга висока кула. — Лабораторията на маговете е в тази посока. Предполагам, че е тръгнал натам.
— Още от снощи е раздразнителен — рече младежът извинително. — Тъкмо се беше върнал в Каразан и явно е искал да почине малко, преди да се впусне в поредното пътуване.
— Той не ти ли каза за какво става дума, чирако?
Каджар поклати глава.
Първият рицар на Азерот се намръщи:
— Този път случаят не търпеше отлагане. Двама от най-могъщите магьосници в кралството са обгорели до такава степен, че е трудно човек да ги разпознае. Сърцата им са изтръгнати от гърдите. Мъртви са, естествено. Освен това има доказателства за… — Лотар се намръщи, сякаш търсеше подходящи думи — за демонична активност. Тъкмо затова пратих най-бързия си вестоносец. Вероятно Медив е единственият, способен да открие какво се е случило.
— Къде са телата? — извика магьосникът, когато рицарят и Каджар най-после успяха да го догонят.
Намираха се близо до върха на една от най-високите кули на двореца. През огромните прозорци, изрязани в дебелите стени, градът се виждаше като на длан.
В стаята цареше невероятен хаос. Изглеждаше така, сякаш вътре бяха тършували орки, при това от най-усърдните в племето. Всички книги бяха съборени от рафтовете. Пергаменти и свитъци се въргаляха по земята и много от тях бяха накъсани на ситни парченца. Навсякъде се виждаха натрошени стъкла от изпочупените алхимични прибори, както и всевъзможни магически съставки и прахове, изсипани от своите шишенца и кутийки.
Върху каменния под близо до прозореца личаха две обгорени петна с човешки размери, но самите останки липсваха.
Насред помещението беше очертан магически кръг. За разлика от по-простия символ, ползван от младежа предишната вечер, този тук бе съставен от две окръжности, между които бяха изписани заклинания. Каджар се вгледа по-внимателно и установи, че очертанията не бяха нарисувани, а всъщност бяха врязани дълбоко в камъка и после бяха запълнени с някаква тъмна, лепкава течност.
Доколкото му бе известно, подобни пръстени се използваха с една-единствена цел…
— Къде са телата? — повтори Медив застрашително. Младежът беше доволен, че този път от него не се очаква да даде отговор. — Къде са останките на Хуглар и Хугарин?
— Наредих да ги преместят — отговори Лотар спокойно. — Не знаех кога ще дойдеш, а не можех да ги оставя тук да се вмирисват.
— Не си знаел дали ще дойда… — поправи го магьосникът остро. — Да се надяваме, че твоите хора не са съсипали всичките следи. Кой друг е влизал в помещението преди тях?
— Първо, двамата магьосници… — започна рицарят.
— За тях ми е ясно. Все пак е трябвало да наминат оттук, за да могат да ги убият. Кой друг?
— … един от прислужниците, който ги е открил — продължи Лотар невъзмутимо. — Веднага след това ме повикаха. Дойдох с няколко гвардейци и ги накарах да изнесат телата. Все още не сме ги погребали, ако случайно искаш да им хвърлиш един поглед.
Магьосникът се беше замислил дълбоко.
— Ммм? Телата или гвардейците? Няма значение, ще се погрижа за това по-късно. Значи прислужникът, ти и неколцина войници? А сега аз и моят чирак. И никой друг?
— Никой, за когото да ми е известно.
Магът затвори очи и промърмори нещо. Нямаше как да разберат дали бе изрекъл проклятие или заклинание. После отново отвори очи.
— Интересно. Доверенико?
Каджар си пое дъх дълбоко:
— Лорд магус?
— Нуждая се от твоята младост и липса на опит. Навярно моите уморени очи ще ми покажат тъкмо онова, което искам да видя. Трябва ми необременен поглед към събитията. Не се страхувай да задаваш въпроси. Ела тук и застани в центъра на стаята. Не, не пресичай окръжността. Все още не сме сигурни дали в нея не е останала някаква магия. Застани тук. А сега… Какво долавяш?
— Виждам напълно разрушена стая — започна Каджар.
— Не казах „виждаш“ — поправи го Медив нетърпеливо, — а „долавяш“.
Младежът се стегна и призова едно незначително заклинание, което изостряше сетивата и служеше за намиране на изгубени предмети. Беше го ползвал стотици пъти по време на престоя си във Виолетовата цитадела. Магията се справяше особено добре с откриването на неща, които някой друг би искал да останат далеч от погледа на любопитните.
Още докато произнасяше първите думи, чиракът усети, че този път е различно. Имаше нещо мудно и провлачено в мистичното поле, обгърнало стаята. Усещането бе като от застоял въздух в помещение, непроветрявано от години. Каджар се опита да обхване потоците от енергия и да ги събере в едно, но срещна силна съпротива.