— Мислите ли, че учителят е в опасност? — попита Каджар с тревога.
— Най-вече смятам, че Медив сам по себе си представлява опасност — поправи го Лотар. — И се възхищавам на всеки, който доброволно е избрал участта да живее под един покрив с него. — Последното прозвуча като шега, но първият рицар на Азерот не се усмихна. — Ала навън наистина броди някаква демонична сила. И ще се почувствам предаден, ако изгубим най-силния си коз.
Каджар изгледа високия воин, опитвайки да разчете израза на лицето му, приличащо на безжизнена маска. За какво по-точно се тревожеше ветеранът? Да не изгуби своя приятел? Да не се лиши от магическата му защита? До този момент бе възприемал мъжа пред себе си като обикновен рицар, посветен на своя крал, но изглежда Лотар беше нещо повече от това. Държеше се така, сякаш решенията до голяма степен зависят от него.
И все пак младежът не можеше да проумее каква бе целта на целия разговор.
„Нуждая се от човек, който да пази Пазителя“ — бе казал Медив.
Да го пази от кого?
— С пълно право се тревожите за моя учител — заяви Каджар. — Напълно споделям вашата загриженост. И все пак ви уверявам, че той е добре и се справя чудесно. Съмнявам се, че нещо може да представлява опасност за него.
За момент бездънните очи на стария воин останаха безизразни. После понечи да каже нещо, но откъм коридора се разнесе врява, която отвлече вниманието му.
Медив се появи, следван от група слуги и стражи, които шумно и настоятелно го увещаваха, че нямал право да нахълтва по този начин. И все пак, както забеляза Каджар, никой не беше дотолкова неблагоразумен, че да опита да го възпре.
Странната процесия излезе на балкона и магьосникът се приближи до парапета.
— Знаех си, че не можеш да преодолееш старите навици, Лотар — рече той. — Бях сигурен, че ще те намеря тук да пиеш следобедния си чай! — На лицето на Медив грееше топла усмивка, ала Каджар забеляза несигурната му походка. Държеше едната си ръка зад гърба, сякаш криеше нещо.
Лотар се изправи. В гласа му се долавяше загриженост:
— Мед, добре ли си? Демонът…
— А, да, демонът — кимна магьосникът и извади една отрязана глава иззад гърба си, после я подхвърли небрежно към двамата.
Във въздуха пръснаха остатъци от кръв и мозък. Главата тупна в краката на воина. Очевидно бе принадлежала на демон. Челото беше разцепено сякаш от удар с брадва, попаднал точно между двата извити рога, обаче най-странно впечатление правеше изражението, изписано върху лицето — на страхопочитание и едновременно с това, на възмущение.
— Рекох си, че би искал да я запазиш като трофей — подметна Медив. Стараеше се думите му да звучат небрежно, но за Каджар бе очевидно, че е много напрегнат. Бръчките около очите му като че ли бяха станали още по-дълбоки. — За съжаление се наложи да изгоря останалото. Не ми се мисли какво би могъл да направи някой профан с няколко капки от кръвта му.
— Справи се доста бързо — отбеляза Лотар.
— Детска игра! — възкликна магьосникът. — Щом младият ми довереник посочи вероятния начин, по който демонът е избягал от замъка, оставаше само да проследя дирите му из близките укрепления. Накрая го сгащих в едно празно караулно помещение. Всичко свърши, преди още да е започнало.
— Трябва да известим краля. Сигурен съм, че ще организира пир в твоя чест!
Магьосникът го спря с ръка:
— Боя се, че този път ще пирувате без нас. Трябва да се връщаме. Чака ни много път. Нали така, доверенико?
Рицарят погледна Каджар въпросително. Медив също извърна очи към него, надявайки се поне този път да получи подкрепата му.
Младежът се прокашля:
— Разбира се. Оставихме онзи експеримент недовършен…
— Наистина! — подхвана лъжата учителят му. — Бях забравил за него в цялата тази бъркотия. Дори се налага да побързаме! — Той се обърна и извика на насъбралите се слуги: — Пригответе грифоните! Тръгваме незабавно!
Слугите се пръснаха като ято пъдпъдъци, а магьосникът каза на Лотар:
— Моля те да ни извиниш пред Негово величество.
Воинът ги огледа скептично, сетне въздъхна и рече:
— Както искаш. Нека поне ви изпратя до кулата.
— Води тогава — съгласи се магьосникът. — И не забравяй черепа. Бих го запазил за себе си, но вече имам един.
Лотар погледна замислено главата на демона, заобиколи я и влезе в кулата.
В момента, когато рицарят изчезна, Медив изпъшка и се отпусна изтощено, подобно на часовник, чиято пружина се беше развила докрай. Изведнъж доби много по-уморен и посърнал вид. Каджар се пресегна и го улови под лакътя. Докосването беше съвсем леко, ала магьосникът подскочи стреснато, сякаш го бяха ударили през лицето. Когато вдигна очи към чирака си, погледът му беше премрежен.