Магьосникът продължаваше да мълчи, затова на младежа не му оставаше нищо друго, освен да очаква търпеливо развръзката на събитията. Понякога си позволяваше да подхвърли някой въпрос, ала вместо отговор го отпращаха в библиотеката да упражнява научените заклинания.
Догадките го измъчваха. Кого представляваше пратеникът? Дали не бе шпионин на Лотар? Някой таен член на Ордена? Или пък беше информаторът от Кирин Тор, онзи с изискания почерк и жлъчните теории?
Неизвестността тормозеше Каджар, а фактът, че магът не желае да му се довери, влошаваше нещата още повече.
— Значи сме щели да научим, когато стане необходимо… — промърмори той и влезе в библиотеката. Бележките му бяха разпилени навсякъде по масите, където ги беше зарязал последния път. В общи линии те съдържаха повечето от резултатите и идеите, до които бе достигнал в опита си да подобри заклинанието за предизвикване на видения. Беше внесъл няколко съществени изменения в него и се надяваше на по-добри резултати от преди.
Огледа бележките и се усмихна, после взе комплекта от мускали с натрошени скъпоценни камъни и се спусна няколко етажа по-надолу в една от изоставените трапезарии.
Мястото беше идеално. Представляваше елипсовидно помещение с каменни огнища в двата края и един-единствен вход. Голямата маса бе изнесена отдавна, а столовете бяха подредени покрай стените. Подът бе от бял мрамор — стар и напукан, но извънредно чист благодарение на нестихващите усилия на Мороуз.
Докато очертаваше магическия кръг с аметист и розов кварц, Каджар продължаваше да се усмихва широко. Отдавна бе постигнал увереност в действията си и вече не се нуждаеше от разни бабини деветини като церемониалната си роба за късмет. Нанесе шарките за защита и противопоставяне с отмерени движения и се усмихна отново. Започна да оформя магията в съзнанието си. Призова отделните й компоненти и ги постави по местата им. Вече можеше да долови могъщата сила, застинала в очакване на заповедите му.
Младежът привърши с разчертаването и влезе в кръга. Произнесе необходимите думи, направи съответните жестове и освободи енергията от ума си. Почувства как вълшебството се свързва в съзнанието му и го призова към действие:
— Покажи ми какво се случва в кабинета на Медив!
За момент потрепери от мисълта какво би могло да се случи, ако защитите на кулата доловят намеренията му, ала се надяваше магьосникът да не ги е настроил така, че да алармират за любопитството на собствения му чирак.
Заклинанието проработи и почти веднага Каджар разбра, че се е провалил отново. Не с гръм и трясък, хвърляйки всичко наоколо в пламъците на пълния срив, но достатъчно сигурно и необратимо. Може би все пак защитите бяха сработили и бяха отклонили видението в друга посока.
А беше сигурен поради няколко причини. Първо, във видението беше ден. И второ, знаеше съвсем точно къде е попаднал, макар това да не бе лабораторията на Медив.
Естествено, никога не беше стъпвал в точно тази кула, но бе очевидно, че е в замъка Стормуинд, кацнал над ширналата се столица на Азерот. Помещението наподобяваше онова, в което преди няколко месеца двамата магьосници от Ордена бяха намерили смъртта си, обаче прозорците бяха по-широки и се отваряха към обширни бели балкони. През ефирните завеси подухваше лек ветрец. Няколко папагала примигваха сънливо, кацнали на обръчите си покрай стените на стаята.
Точно пред Каджар бе поставена малка маса, отрупана с бели порцеланови чинии със златен ръб. Ножовете и вилиците също бяха направени от ценния метал. В кристалните купи имаше най-различни плодове — съвсем пресни, без едно петънце по тях. Утринната роса все още обгръщаше нежните трапчинки на едрите ягоди. Каджар усети как стомахът му започна да протестира при вида на това изобилие.
Край масата стоеше непознат слаб мъж с тясно лице и широко чело. Имаше деликатни мустаци и козя брадичка. Беше облечен в червен кафтан, пристегнат със златен колан в кръста. Младежът предположи, че дрехата е някакъв вид церемониална роба.
Непознатият докосна една от вилиците, премести я с няколко милиметра встрани и кимна доволно. После явно долови някакъв шум, защото вдигна очи към Каджар и се усмихна.
— Събуди ли се най-сетне? — Гласът на мъжа звучеше някак познато.