Изпълва ме горчивина. И аз бих могла да съм там, да бъда добра като тях, стига да разполагах с времето да играя по цял ден, всеки ден. Знам, че е така. Но вместо това ям полуготови спагети от издрана тенджера, чудейки се как ще оцелея, докато полицията пусне обява за нов лов. Какво ли е да живееш идеален живот? Да си суперзвезда и любимец на всички? Да можеш да си плащаш сметките навреме и да си купуваш каквото си поискаш?
— Какво ще правим, Ем? — нарушава мълчанието ни Кийра. Задава ми този въпрос всеки път, когато навлезем в опасна територия, сякаш единствено аз отговарям за нашето спасяване, но тази вечер съм забила поглед в телевизора и нямам никакво желание да ѝ отговарям. Като се има предвид, че в момента имам цифром и словом тринайсет долара на мое име, в по-опасно положение никога не съм била.
Облягам се назад и оставям идеите да препускат през главата ми. Аз съм добър хакер, страхотен даже, но не мога да си намеря работа. Пречат ми или младостта, или криминалните прояви. Кой ще иска да наеме осъждан крадец на самоличност? Кой ще иска да му поправяш джаджите, щом си мисли, че може да му отмъкнеш инфото? Ето това се случва, когато в досието ти неизтриваемо фигурират четири месеца престой в поправителен дом за непълнолетни заедно с двегодишна забрана да пипаш компютри. Това ми пречеше да кандидатствам за всяка работа, която умея да върша добре. Дори едва ни позволиха да наемем този апартамент. Досега съм се хващала само чат-пат с някой лов на глави и като келнерка на непълен работен ден — работа, която също ще изчезне в мига, в който закусвалнята закупи сервитьор автомат. Останалите ми варианти са да се присъединя към някоя банда или да крада.
Не е изключено да се стигне и до това.
След известно време си поемам дълбоко дъх.
— Не знам. Ще продам последната картина на татко.
— Ем… — казва Кийра, но оставя думите си да заглъхнат. Тя знае колко отчаяна трябва да съм, за да ми хрумне такова нещо, и за частица от секундата ядът ми към нея поутихва. Ако продадем всичко в апартамента ни, може и да успеем да надиплим петстотин долара. Но те пак далеч няма да стигнат, за да попречат на господин Алсол да ни изхвърли на улицата.
В стомаха ми се надига познато гадене и посягам да потъркам татуировката, опасваща ключицата ми. За всяка заключена врата си има ключ. Ами ако за тази няма? Ами ако не успея да се измъкна? Няма никакъв начин да докопам навреме достатъчно пари. Опциите ми свършиха. Боря се с паниката, опитвам се да удържа разума си да не пропадне вихрено надолу, и се напрягам да нормализирам дишането си. Погледът ми се отмества от телевизора към прозореца.
Без значение къде се намирам в града, винаги знам точно в коя посока се намира бившият ми дом за сираци. И ако си позволя, мога да си представя как апартаментът ни се размива и се превръща в тъмните и тесни коридори на дома с лющещи се жълти тапети. Виждам как по-големите деца ме гонят по коридора и ме удрят, докато ми потече кръв. Спомням си ухапванията на дървеници. Усещам как пари по лицето ми шамарът на госпожа Девит. Чувам тихия си плач в леглото, докато си представям как баща ми идва и ме избавя от това място. Усещам по пръстите си допира на оградата от телена мрежа, докато я изкатервам и бягам.
„Мисли. Можеш да решиш и този проблем — припламва упорито гласче в главата ми. — Ти няма да живееш така. Не си обречена да останеш тук навеки.“
На телевизионния екран светлините на „Токио Доум“ най-сетне угасват. Ликуващите възгласи се издигат до оглушителен рев.
— И с това завършва нашият репортаж от церемонията по откриването на първенството по Warcross преди мача тази вечер! — възкликва един от анализаторите с прегракнал глас. Той и останалите вдигат по два пръста, разтворени в знака на победата. — Тези от вас, които гледат у дома, време е да си сложите очилата и да се присъедините към нас в събитието… на… годината!
Кийра вече е нахлузила очилата си. Поглеждам масата, където лежат собствените ми очила.
Някои хора все още разправят, че Warcross е тъпа игра. Други — че е революция. Но за мен и за още милиони тя е единственият безпогрешен начин да забравим неволите си. Загубих си възнаграждението, хазаинът утре сутринта пак ще дойде да ми вряска за парите, ще се замъкна да разнасям табли, а след ден-два ще остана без покрив над главата и без да има къде да отида… Но тази вечер мога да се слея с всички останали, да си сложа очилата и да гледам как се разиграва едно вълшебство.