Обаче юношеството ми не беше точно нормално.
Пет хиляди долара ще е най-голямото възнаграждение от месеци насам. А за мен ще се равняват на всичките пари на света. И затова от два дни насам нищо друго не правя, само издирвам този тип. Загубих четири възнаграждения поред. Ако загубя и това, здравата ще загазя.
„Проклети да са тия туристи, все задръстват улиците“, мисля си, когато отбивам по една уличка и излизам право на Таймс Скуеър, където ме спъва рояк автотаксита, нагъчкани пред една пешеходна пътека. Накланям се назад на скейтборда, спирам и започвам да се промъквам напред едва-едва. Докато се придвижвам, пак се вторачвам в телефона си.
Преди два месеца успях да проникна в главната директория на играчите на Warcross в Ню Йорк — всички с истинските си имена, домашните адреси и т. н. — и синхронизирах всичко това с картата на града в телефона ми. Виждам движението на всеки играч. Днес най-сетне успях да отбележа физическото разположение на мишената върху картата, но телефонът ми е стар и разбрицан, с праисторическа батерия на последни издихания. Постоянно се опитва да „заспи“, та да пести енергия, и екранът е толкова тъмен, че почти нищо не се вижда.
— Събуди се! — измърморвам, вперила поглед в пикселите.
Най-сетне клетият телефон изпиуква жално и червената точка, посочваща местоположението на несретника, се ъпдейтва на картата ми.
Успявам да се измъкна от тапата от таксита и ритвам скейтборда с пета. Дъската протестира, но после ме понася напред с голяма скорост — точица сред морето от човешко движение.
Щом стигам Таймс Скуеър, забелязвам екраните, извисяващи се около мен — заобикалят ме със свят от неон, цветове и звуци. Всяка есен официалният Warcross турнир започва с грандиозна церемония и два отбора от висшия ешелон се състезават в първия звезден рунд. Тази година откриването е довечера в Токио и затова днес всички екрани предават все неща, свързани с Warcross — трескаво въртят прочути играчи, реклами и кадри от най-ярките моменти от миналата година. На един от екраните върви последният и най-щур музикален видеоклип на Франки Дина. Тя е облечена като своя аватар в Warcross — костюм от лимитирана серия и мрежеста блестяща пелерина, и танцува с дружина бизнесмени в яркорозови костюми. Под екрана група възбудени туристи се спират да позират за снимки с някакъв тип, облечен с фалшива Warcross екипировка.
Друг екран показва петима играчи суперзвезди, които ще се състезават в тазвечерния мач за откриването. Ашър Уинг. Кенто Парк. Джена Макнийл. Макс Мартин. Пен Уашовски. Изпружвам врат, за да ги погледам с възхищение. Всеки от тях е облечен от глава до пети по последния писък на модата. Те ми се усмихват отгоре — устите им са толкова големи, че могат да глътнат града, и докато гледам, всички вдигат за наздравица кутии с безалкохолно и обявяват кока-кола за предпочитаното си питие по време на игралния сезон. Точно под тях върви надпис, който гласи:
Топ Warcross играчи пристигат в Токио,
устремени към световно господство
После успявам да премина кръстовището и завивам в една по-малка улица. Червената точица на телефона ми, обозначаваща мишената ми, пак се придвижва. Като че е завил по 38-а.
Промъквам се през още няколко блокажа в трафика, а после най-сетне пристигам и спирам до бордюра край една вестникарска сергия. Сега червената точка витае над сградата пред мен, точно над вратата на едно кафене. Дръпвам шала си надолу и изпускам облекчена въздишка. Дъхът ми излита на пара в ледения въздух.
— Пипнах те! — прошепвам и си позволявам да се усмихна при мисълта за петте хиляди долара възнаграждение. Скачам от електрическия си скейтборд, издърпвам ремъците му, мятам го на рамо и той се удря в раницата ми. Още е топъл от карането, топлината от него се просмуква през суитшърта ми с качулка и усещам как извивам гръб, за да се сгрея приятно.
На минаване покрай вестникарската сергия хвърлям бърз поглед по кориците на списанията. Имам навика да преглеждам дали пишат за най-любимия ми човек. Винаги има по нещо. И то е ясно, едно от списанията му прави знаменито представяне: висок млад мъж, разположил се в офис, облечен с тъмни панталони и риза с яка, от която лъха свежест, с ръкави, небрежно навити до лактите, и скрито в сянка лице. Под него се мъдри логото на „Хенка Геймс“ — студиото, разработило Warcross. Забавям крачка, за да прочета заглавието.
ХИДЕО ТАНАКА НАВЪРШВА 21 ГОДИНИ
Личният живот на създателя на Warcross
Сърцето ми както винаги пропуска един такт при споменаването на името на моя идол. Жалко че няма време да се спра и да прелистя списанието. Може би по-късно. С неохота извръщам поглед от корицата, намествам раницата и скейтборда по-високо на гърба си и дръпвам качулката на главата си. Стъклените прозорци, край които преминавам, отразяват разкривения ми образ — лицето е източено, тъмните джинси са твърде разтегнати на дължина; черни ръкавици, очукани кубинки, избелял червен шал, увит около черен суитшърт с качулка. Косата ми е яркоцветна смесица от всевъзможни багри и се стеле изпод качулката. Опитвам се да си представя отразеното момиче върху корицата на някое списание.