Представете си каква олелия се вдигна на другия ден. Разплакани ученици, бесни родители, събрание на цялото училище, писания в местните вестници. После и полицията. И след това — изключването ми. А сетне — аз на съд.
Неоторизиран достъп до компютърни системи. Умишлено публикуване на данни с деликатно съдържание. Безразсъдно поведение. Четири месеца поправителен дом за непълнолетни. Двегодишна забрана да докосвам компютър. Неизличим червен печат в досието ми — възрастта ми кучета я яли — поради естеството на престъплението.
Може би съм сгрешила, може би някой ден ще се огледам назад и ще съжаля, задето избухнах така и сама превърнах живота си в ад. Ала понякога хората те поглеждат, виждат физиономия на слабак и си мислят, че няма да отвърнеш на удара, че само ще сведеш очи и ще се скриеш. И понякога, за да се защитиш, за да може всичко това да се махне, правиш точно така.
Но друг път се оказваш в най-точната позиция, със съвсем точното оръжие в ръце, за да нанесеш ответния удар вместо някой друг. И аз го нанесох. Бърз, мощен и яростен удар. И го нанесох точно на езика, на който си шушукат електрическите вериги и жиците, на езика, който може да поваля хората на колене.
И въпреки всичко, което последва, пак бих постъпила така.
Когато най-сетне кацаме, съм капнала от изтощение. Придърпвам омачканата си фланелка, после награбвам раницата с малкото ми багаж и тръгвам след стюарда надолу по стълбата. Погледът ми е привлечен от японския текст, отпечатан над входа към летищните терминали. Нищо не разбирам от него — но няма и нужда, защото във виртуалното ми полезрение английският превод е надвиснал точно над японските символи. „Добре дошли в Токио!“ — пише там. „Получаване на багаж“. „Международни полети с прекачване“.
Най-долу на стълбата ме чака мъж в черен костюм. За разлика от Ню Йорк, тук виждам името над главата му — надписът ми съобщава, че то е Джиро Ямада. Той ми се усмихва през тъмните си очила, покланя ми се, а после поглежда зад мен, все едно очаква да имам и още куфари. Не вижда никакви куфари, затова поема раницата ми, а после ме приветства.
Зяпвам от почуда. Джиро ми говори на японски, ала виждам как полубял текст се появява точно под лицето му — английски субтитри с превод на казаното от него.
„Добре дошли, госпожице Чен — гласи текстът. — Вие сте предварително освободена от митническа проверка. Елате.“
Докато го следвам към чакащата ни кола, хвърлям едно око на пистата. Тук не ме причакват никакви журналисти. Щом забелязвам това, се поотпускам. Качвам се в колата — съвсем същата като онази, която ме откара на летището в Ню Йорк, и тя ме изкарва до изхода. Досущ като преди тя пуска спокойна гледка (този път на хладна притихнала гора) върху страничните стъкла.
Ето къде е навалицата. Докато приближаваме към изхода, край будката за таксуване тумба хора се юрва напред, заслепяват ни светкавици. Виждам ги само през предното стъкло. Но дори и така усещам как се свивам и потъвам в седалката.
Джиро сваля стъклото си съвсем мъничко и изкрещява на журналистите да дадат път. Когато те най-сетне отстъпват, колата се втурва напред и гумите изскърцват, щом завиваме по отбивката за магистралата.
— Може ли да махнем пейзажа от прозорците? — питам Джиро. — Никога досега не съм виждала Токио.
Вместо Джиро ми отвръща колата:
— Разбира се, госпожице Чен.
„Разбира се, госпожице Чен“. Надали някога ще свикна с това. Горският пейзаж избледнява и оставя стъклата прозрачни. Взирам се със страхопочитание в града, който наближаваме.
Виждала съм Токио по телевизията, онлайн и в нивото на Warcross „Токийска нощ“. Фантазирала съм си как идвам тук, виждала съм го насън.
Но сега наистина съм тук. И е дори по-хубаво!
Небостъргачи, чиито върхове се губят сред вечерните облаци. Магистрали на етажи, една над друга, облени от червените и златистите светлини на коли. Високоскоростни релси в небето, които рязко хлътват под земята. Реклами, излъчвани по екрани, високи осемдесет етажа. Калейдоскоп от цветове и звуци накъдето и да погледна. Отначало не знам какво да зяпам по-напред. Щом наближаваме сърцето на Токио, улиците се оживяват и морето от хора така задръства тротоарите, че в сравнение с него Таймс Скуеър изглежда празен. Усещам как ченето ми е увиснало чак когато Джиро ме поглежда през рамо и се подсмива.
— Много често виждам това изражение — казва той (или по-скоро английските субтитри ми превеждат, че казва). Преглъщам, засрамена, че ме е изловил как зяпам, и затварям уста. — А сега пробвайте и с очилата.