За среща с най-големия шеф в цялата индустрия.
Телефонът звъни. Явно сред всичките нови технологии на Токио все още присъства и някаква стара техника.
— Добро утро, госпожице Чен — изрича Сакура Моримото, щом вдигам слушалката. По телефона, при липсата на виртуални наслагвания, тя минава на английски. — Колата ви очаква отвън, когато сте готова.
— Готова съм — отговарям и сама не си вярвам какво съм казала.
— До скоро — отвръща тя и затваря.
Джиро ме чака отвън със същата кола от снощи. Донякъде очаквам той да пусне някоя забележка за дрехите ми или поне да вдигне вежда. Обаче щом се приближавам, той ме поздравява сърдечно, а после ми помага да се кача. Потегляме и от вътрешната страна на прозорците се включва пейзаж със слънчогледи и изгрев. Облеклото на Джиро е безупречно елегантно — идеален черен костюм и лъхаща на свежест бяла риза, явно от някаква скъпарска марка. Щом бодигардовете на Хидео изглеждат така, то как ли трябва да съм облечена аз? Постоянно си подръпвам ръкавите и се опитвам магически да преобразя дрехите си в нещо хубаво, като постоянно ги изпъвам.
Представям си каква физиономия щеше да направи татко, ако ме видеше сега. Щеше да хлъцне и да потръпне. „Не, не и не!“ — щеше да заяви, да ме сграбчи за ръка и незабавно да ме помъкне към най-близкия бутик, а пък дългът по кредитната карта да върви по дяволите.
Тази мисъл ме накарва да придърпам още по-силно ръкавите си. Прогонвам спомена.
Колата най-сетне спира пред бял портал. Вслушвам се любопитно, докато бодигардът казва нещо на портиер автомат, както се вижда. С ъгълчето на окото си забелязвам ситно лого отстрани на портала. „Хенка Геймс“. После колата потегля, влизаме вътре и паркираме на място, близо до тротоара. Джиро заобикаля и ми отваря да сляза.
— Пристигнахме — казва той с усмивка и поклон.
Въвежда ме през големи плъзгащи се врати от стъкло. Влизаме в най-грамадното фоайе на света.
Ярка светлина се лее от атриум със стъклен таван и озарява откритото пространство, украсено с извисяващи се стайни лозници, където сме застанали ние. От няколко фонтана край стените блика вода. Редове от чисто бели балкони опасват вътрешната страна на сградата. Лого на „Хенка Геймс“ е тънко изрязано в една от белите стени, покрива я цялата. В чест на новия сезон на турнира от небето се диплят разноцветните знамена на състезателните отбори по Warcross, всяко със символа на отбора. Поспирам се за миг да се възхитя на гледката. Ако в момента носех НевроЛинк очила, бас държа, че знамената щяха да са анимирани.
Добре дошли в „Хенка Геймс“!
+ 2500 точки. Резултат за деня: + 2500
Минахте в следващото ниво!
Ниво 26 | Б- 3180
— Насам — казва бодигардът ми и ме насочва напред.
Вървим към редица прозрачни стъклени цилиндри, където ни чака една усмихната жена. Тя носи златна значка на ревера на идеално изгладения си блейзър — отново в чест на турнира — и стиска папка под мишница. Щом ме зърва, усмивката ѝ става още по-широка, макар да забелязвам как погледът ѝ бегло трепва при вида на облеклото ми. Нищо не казва за него, но аз се изчервявам.
— Добре дошли, госпожице Чен — казва тя и спокойно се покланя. Щом тя ме поема, бодигардът ми се сбогува с мен. — Господин Танака чака с нетърпение да се срещне с вас.
Преглъщам тежко и се покланям в отговор. Само като ме види каква съм смачкана, и нетърпението ще му мине, мисля си.
— И аз — смънквам вместо това.
— Има няколко правила, които трябва да спазвате — продължава тя. — Първо, не е позволено да се правят никакви снимки по време на тази среща. Второ, ще трябва да подпишете договор, че няма да обсъждате публично онова, което ви се говори тук. — Тя ми подава формуляра, прикрепен върху папката.
Никакви снимки. Никакво публично обсъждане. Не е изненадващо.
— Добре — отвръщам, докато изчитам старателно документа и после се подписвам най-отдолу.
— И трето, господин Танака никога не отговаря на въпроси за личните работи на семейството си. Длъжна съм да ви помоля да не му задавате никакви въпроси по темата. Тази политика важи за цялата компания и господин Танака много държи на строгото ѝ прилагане.