Поглеждам я. Тази молба е по-шантава от първите две, но все пак решавам да кимна.
— Никакви въпроси за семейството. Ясно.
Вратите на асансьора се разтварят пред нас. Дамата ми махва да се качим и щом потегляме нагоре, скръства ръце на гърдите си. Поглеждам навън към ширналото се под нас фоайе и докато се издигаме успоредно с тях, окото ми се задържа върху гигантските знамена на официалните отбори. Тази сграда е изключителна архитектурна творба. Татко щеше да се впечатли.
Продължаваме да се изкачваме и накрая стигаме до последния етаж. Няколко служители ни подминават — до един облечени с тениски на Warcross и небрежни джинси. При тази гледка малко се поотпускам. Един от служителите ме поглежда и очите му издават, че ме е разпознал. Като че му се приисква да ме спре, но после се изчервява и се отказва. Осъзнавам, че сигурно всички работещи тук са гледали церемонията по откриването и са ме видели как я хаквам. Докато си го мисля, мярвам една двойка служители долу във фоайето, любопитно изпружили вратове към нас.
Дамата ме повежда по един просторен коридор и стигаме до по-малко фоайе, където пак има портал със стъклени плъзгащи се врати. Стъклото е напълно прозрачно и оттатък тях виждам част от стая, из която се разхождат хора, големи картини по стените, изобразяващи световете на Warcross, както и дълга маса за съвещания. Краката ми започват да изтръпват, страх полазва по гръбнака ми. Сега, когато от срещата ме делят само мигове, внезапно ме връхлита чувството, че май в края на краищата не ми се иска да съм тук.
— Изчакайте, моля — казва ми, щом стигаме до вратата. Тя леко притиска пръст върху пластина отстрани на портала, той се разтваря и тя влиза вътре. От мястото, където съм, я виждам как се покланя ниско и произнася:
— Господин Танака, госпожица Чен е тук, за да ви види.
Тих глас ѝ отговаря някъде от дъното на стаята.
Дамата се връща при мен и отваря плъзгащите се врати.
— Заповядайте.
Щом я подминавам, тя ми кимва.
— Приятна среща! — а после се запътва обратно по коридора, откъдето дойдохме.
Намирам се насред стая с поразителен изглед към Токио. В единия ѝ край около маса за съвещания са се разположили на фотьойли няколко души: две жени, едната облечена с пола и блуза, а другата — с фланелка на Warcross, блейзър и джинси. Млад златокос мъж е седнал между тях и прави някакви жестове с ръце във въздуха. Имената им не са изписани над тях, вероятно защото са ги изключили, но разпознавам мъжа — това е Кен, който разговаря с мен в частния самолет. Двете жени му възразяват и навлизат в подробности за някакво ниво на шампионата по Warcross.
Погледът ми се измества от тях към последния човек в стаята.
Той седи на лъскав сив диван точно до масата за съвещания, подпрял лакти на коленете си. Останалите трима несъзнателно са се извърнали към него, явно заинтересовани от мнението му. Облечен е с лъхаща на свежест бяла риза с яка — двете най-горни копчета са небрежно разкопчани, а ръкавите са запретнати до лактите, с чифт прибрани тъмни панталони и тъмноалени обувки с връзки, оксфордски модел. Единственият свързан с играта аксесоар, който носи, са чифт семпли сребърни копчета за ръкавели, блещукащи на слънцето — и двете с формата на логото на Warcross. Очите му са много тъмни, обрамчени от дълги мигли. Косата му е разрошена, гъста и гарвановочерна, с интересен тънък сребрист кичур от едната страна.
Хидео Танака от плът и кръв.
Той поглежда към мен.
— Госпожице Чен — казва и се надига с грациозно движение от дивана. После идва при мен, отмерва лек поклон и ми протяга ръка. Висок е, жестовете му излъчват лекота и непринуденост, лицето му е сериозно. Единственото му несъвършенство са кокалчетата на ръцете — ожулени и покрити с пресни белези, стряскащи върху иначе фините му длани, сякаш се е бил. Улавям се, че зяпам с любопитство, но успявам да се възпра точно навреме и също протягам ръка. Усещам движенията си тромави като на слон. Макар и по облекло да не се различавам чак толкова от останалите, неговият непринуден стил ме кара да се чувствам мръсна и зле облечена.
— Здравейте, господин Танака — отговарям и не знам какво още да кажа.
— Наричай ме Хидео, моля. За мен е удоволствие. — Ето го онзи негов гладък и фин британски акцент. Той обгръща с дланта си моята и я стисва, а после поглежда към другите. — Нашият главен продуцент на турнира, госпожица Лиана Самюълс. — Той пуска ръката ми, за да посочи с ръка жената с полата и блузата.
Тя ми се усмихва сърдечно и си нагласява очилата.
— Радвам се да се запознаем, госпожице Чен.