Чак сега я разпознавам — това е младата жена, вървяща под ръка с Хидео на благотворителния бал във видеоклипа, който пуснаха точно преди мача на церемонията по откриването.
Хидео кимва към втората жена, с фланелката и блейзъра.
— Моята заместничка госпожица Мари Накамура, главният ни оперативен директор.
Разпознавам и нея — виждала съм я да изчита множество съобщения, свързани с Warcross. Тя ме поздравява с леко свеждане на глава.
— Приятно ми е, госпожице Чен — усмихва ми се. Връщам ѝ поклона както мога.
— А с нашия творчески директор вече се запознахте — завършва Хидео и посочва с глава Кен. — Той е мой бивш състудент от Оксфорд.
— Но не са ни запознали лично! — Кен скача от стола си и с две крачки се оказва пред мен. Стисва ми ръката ентусиазирано. За разлика от Хидео, топлината в погледа му може да стопи и сняг през зимата. — Добре дошла в Токио. Успя да ни впечатлиш всички! — Той хвърля поглед към Хидео и единият ъгъл на усмивката му се вдига още по-нагоре. — Той не всеки ден докарва със самолет някого от другия край на света за лично интервю.
Хидео поглежда приятеля си и вдига вежда.
— Теб те докарах със самолет от другия край на света, за да постъпиш в компанията.
Кен се разсмива и махва безгрижно.
— То това беше преди години! Както казах, такива работи не се случват всеки ден. — Усмивката му се завръща към мен.
— Благодаря — решавам да кажа. Зашеметена съм от запознанството с четирима легендарни създатели в рамките на десет секунди.
Главният оперативен директор, Мари, се обръща към Хидео и го пита нещо на японски.
— Продължете без мен — отвръща Хидео също на японски, а после плавно минава пак на английски. Погледът му отново се спира върху мен. — Ние с госпожица Чен ще си поговорим.
Ще си поговорим. На четири очи. Слисана, усещам как горещина облива бузите ми. Ала Хидео като че не забелязва и ми кимва да го последвам извън стаята. Зад гърба ни останалите подновяват разговора си. Само Кен среща погледа ми, когато им хвърлям последен поглед през рамо.
— Не цели да те сплаши — подвиква весело, докато вратите се затварят зад нас.
— Така… — заговаря Хидео, докато вървим надолу по коридора, излизащ в главния атриум. — За пръв път си в Япония, нали?
Кимвам.
— Хубаво е тук. — Защо всичко, което кажа, изведнъж зазвучава тъпо?
Сега започвам да забелязвам как все повече и повече служители забавят крачка, за да ни обърнат внимание. Когато се разминава с тях, Хидео неизменно им кима с глава за поздрав.
— Благодаря ти, че дойде толкова отдалече.
— Аз благодаря — отговарям. — Следя кариерата ти от самото начало, когато за пръв път попадна под светлините на прожекторите. За мен е огромна чест.
Хидео ми кимва вежливо и се питам дали не му е омръзнало да слуша това от всеки, с когото се среща.
— Съжалявам, че ти прекъснах седмицата, надявам се пътуването да е минало достатъчно добре.
Той сериозно ли говори?
— „Добре“ е твърде слабо казано — отговарям. — Господин Танака… Хидео… Благодаря, че изплати дълговете ни. Не трябваше.
Хидео махва безгрижно.
— Не ми благодари. Брой го за авансово плащане. Откровено казано, учуден съм, че човек с твоята дарба изобщо има дългове. Несъмнено някоя технологична компания вече е забелязала уменията ти.
— Аз… — прехапвам устни, срам ме е да кажа истината толкова скоро. — В досието ми фигурират някои неща… Говоря за криминалното си досие. Нищо чак толкова сериозно… Но две години ми беше забранено да докосвам компютър. — Решавам да не споменавам смъртта на баща ми и пребиваването в детския дом.
Хидео свива рамене и за моя изненада не настоява да продължа.
— Достатъчно хакери съм наемал и умея да различа добрия хакер от пръв поглед. Рано или късно щяха да те открият. — Той ми намига. — И ето че си тук.
Хидео ни повежда зад един завой и към още една плъзгаща се врата. Влизаме в празен офис. Прозорците са от пода до тавана. В единия ъгъл е изрисуван яркоцветен стенопис — пъстра вихрушка от стилизирани нива на играта. В другия ъгъл има лъскави дивани. Вратите се затварят зад гърба ни и оставаме насаме.
Хидео се обръща към мен.
— Знам, че си се видяла пръсната навсякъде из интернет през последните два дни — казва той. — Но досещаш ли се защо си тук?
Защото нещо си се объркал. Вместо това обаче казвам:
— По време на полета господин Едън каза, че ще ме включите във Военния набор.
Хидео кимва.
— Ще те включим, освен ако ти не желаеш.