— Означава ли това, че желаеш тази година да се състезавам в турнира по Warcross?
— Да.
Вдишвам рязко. Щом чувам потвърждението от създателя на Warcross, всичко става твърде истинско.
— Защо? — питам, поклащам глава и вдигам безсилно ръце във въздуха. — Е, да де, като играч си ме бива, но нито съм включена в международни ранглисти, нито нищо! Заради рейтинга ли ме вкарвате? Като някакъв маркетингов ход?
— Ти имаш ли изобщо представа какво направи, като скочи в играта по време на откриването?
— Осуетих най-важния мач за годината? — осмелявам се да предположа.
— Успя да проникнеш през защита, която почти никога не е била пробивана.
— Съжалявам. Този хак не бях го пробвала никога досега.
— Аз си мислех, че е станало случайно.
Поглеждам го. Думите му са тихи и сериозни, ала в очите му трепка весело пламъче. Поднася ме заради изпелтечените извинения при първия ми телефонен разговор.
— Този хак не бях го пробвала случайно никога преди — преобразувам аз изказването си.
— Не ти го казвам, защото ти се сърдя за нахлуването. — Вдига вежда насреща ми. — Макар и да предпочитам да не се повтаря. Казвам ти го, защото имам нужда от твоята помощ.
Нещо в предишното му изказване разпалва интереса ми.
— Каза, че тази защита почти никога не е била пробивана. Кой друг е успял да влезе?
Хидео отива при диваните, сяда и се обляга назад. Приканва ме с жест да седна срещу него.
— Точно затова ми е нужна твоята помощ.
Разбирам светкавично.
— Опитваш се да заловиш някого. А най-добрият начин за това е да ме включиш в тазгодишните игри.
Хидео накланя глава към мен.
— Чувам, че си ловец на глави.
— Да — отвръщам. — Излавям играчи на Warcross с огромни хазартни дългове и всеки друг, когото полицията няма време да спипа.
— Значи би трябвало да си запозната с подземния свят, зародил се след излизането на моите първи очила на пазара.
Кимвам.
— Разбира се.
Под нормалния интернет винаги е съществувал процъфтяващ подземен свят. Това е онази част от онлайн пространството, която не виждате, която никоя търсачка никога няма да ви покаже. Там, където никога не можете да влезете, освен ако не сте наясно какво правите. Тъмната мрежа е мястото, където се осъществяват хакерските сборища, наркотрафикът, продажбата на секс и наемането на убийци. Избухналата популярност на Warcross и очилата НевроЛинк не са променили това. Същият подземен свят съществува и сега във виртуалната реалност, само че се нарича Тъмните светове — криптирани, опасни виртуални пространства, из които често бродя и издирвам престъпниците, които обичат да се навъртат там.
— Удобно ли се чувстваш там? — пита сега Хидео.
— Ако не се чувствах удобно, нямаше да ме бива много в залавянето на хакери, нали така?
Хидео не реагира на саркастичния ми отговор.
— Ти ще си единият от няколкото ловци на глави, които наемам за тази задача. — Той се пресяга към масичката за кафе между нас и взема черна кутийка, поставена върху куп списания за игри. Подава ми я. — Това е за теб. Останалите също ще имат такива.
Други ловци на глави. Както и при всеки мой лов, ще се съревновавам с други. Двоумя се, но после поемам кутийката от него. Тя е въздушно лека. Хвърлям един поглед на Хидео, преди да я отворя. Вътре има малък пластмасов контейнер с две кръгли отделения. Отвинтвам капачето на едното.
— Контактни лещи — казвам, втренчена в прозрачния диск, плаващ в течност.
— Бета-версии. Разпространението им започва по-късно тази седмица. Поглеждам към отново Хидео.
— Следващото поколение очила НевроЛинк?
Устните му се извиват в лек намек за усмивка, първата, която виждам, откакто съм пристигнала.
— Да.
Пак свеждам поглед към тях. Контактни лещи като контактни лещи, само че по краищата, изписан с мънички полупрозрачни букви, се повтаря надписът „Хенка Геймс“. Това е единственото нужно, за да ги идентифицира като различни от обикновен чифт лещи. Когато се поизмествам, лещите проблясват на светлината, сякаш повърхността им е покрита с фина мрежа от микроскопични електрически вериги. За момент забравям раздразнението си от отговорите на Хидео. Все едно се връщам в дома за сираци и слушам за пръв път по радиото за земетръсното изобретение на Хидео.
— Как… — заговарям. Толкова съм запленена, че гласът ми се е превърнал в пресипнал грак. — Как го постигна? Как изобщо се зареждат? Няма как да се включат в стенен контакт.
— Човешкото тяло произвежда най-малко сто вата електричество на ден — отвръща Хидео. — На един обикновен смартфон са му нужни от два до седем вата, за да се зареди напълно. На тези лещи им е необходим по-малко от един ват.