Пронизвам го с поглед.
— Да не би да ми казваш, че могат да се зареждат само от електричеството в тялото ми?
Той кимва.
— Лещите оставят безвреден слой с дебелината на не повече от атом върху повърхността на окото. Той играе ролята на проводник между лещите и тялото.
— Да използвам тялото си като зареждащо устройство — казвам. Много филми и книги са се заигравали с тази тема. А ето ги сега, реални, държа ги в ръцете си. — Мислех, че това е само мит от научната фантастика.
— Всичко е научна фантастика, докато някой не го превърне в научен факт. — Сега погледът му е наситен с някакво особено напрежение, със сияние, озаряващо цялото му лице. Помня как видях това сияние, когато за пръв път го хванах по телевизията, разпознавам го и сега. Това е погледът на човека, който ме вдъхнови да живея.
Той посочва врата в далечния край на офиса.
— Пробвай ги.
Вземам контейнерчето и се отправям към вратата, която води до частна баня. Измивам ръцете си и изваждам лещите. Отнема ми поне десет опита, но най-сетне успявам да си ги сложа. Леденостудени са. Примигвам, за да пропъдя няколко избили ми сълзи. Докато се връщам към дивана, се оглеждам из стаята. На пръв поглед всичко като че си е същото. Но после забелязвам, че яркоцветният стенопис зад Хидео се движи, сякаш е жив, цветовете се вихрят и преливат в разкошно зрелище.
Погледът ми продължава да броди из стаята. Забелязвам все повече и повече неща. Пластове виртуална реалност, освободени от ограниченията на очилата. Стар Warcross мач върви на друга бяла стена в стаята и я покрива от горе до долу. Таванът вече не е таван. Вместо него виждам тъмносиньо небе и сияйната диря на Млечния път. Останалите планети — Марс, Юпитер и Сатурн, в огромно увеличение, са надвиснали отгоре — сфери в небето. Из цялата стая над предметите се реят надписи. Фикус в саксия е изписано над едно зелено растение заедно с думите Вода: + 1 — намек, че печеля точка, ако го полея. Диван — пише над меката мебел, а над самия Хидео — Хидео Танака: ниво ∞. Над моята глава сигурно виси надпис Емика Чен: ниво 26.
Полупрозрачни думи се появяват в центъра на полезрението ми:
Играй Warcross
Хидео става, идва и сяда до мен. Сега забелязвам, че и той е с контактни лещи — с моите виждам блестящо цветно сияние да покрива зениците му.
— Ела в Warcross с мен — казва той. Във въздуха между нас се появява бутон. — И ще ти покажа кого преследвам.
Вдишвам дълбоко и се втренчвам за няколко секунди в увисналия пред мен бутон. Реалността около нас — офисът, диваните, стените — потъмнява и изчезва.
Когато светът възниква отново, и двамата стоим сред стерилно бяло пространство с бели стени, които се простират до безкрайност. Разпознавам го — един от Warcross световете за начинаещи: ниво Пейнтбръш. Ако протегнеш ръце и ги прокараш по белите стени, по повърхностите се проточват ивици боя в цветовете на дъгата. Свивам леко пръстите на краката си и си представям, че вървя — и при този двоен сигнал аватарът ми се придвижва напред. Докато вървим, разсеяно прокарвам ръка по една от стените и гледам как цветовете се леят между пръстите ми.
Хидео ни отвежда в едно невзрачно кътче на света, където най-сетне се спира. Поглежда ме.
— Това е първият свят, в който забелязахме нещо нередно — казва той и плъзга ръка по стената. По нея се появяват ярки зелени и златни ивици. После забива пръсти в повърхността и натиска.
Стената се разтваря, подчинявайки се на докосването му.
Зад нея се простира свят от тъмни линии и ивици светлина, всички подредени в изкусни орнаменти. Кодът, който управлява този свят. Това е надзъртане в действащия приложно-програмен интерфейс на играта. Хидео пристъпва вътре в стената и прави жест да го последвам. Колебая се само секунда, а после напускам изпъстрения с бои свят на белите стени и навлизам сред тъмната плетеница от линии.
Тук вътре светлинните линии хвърлят по кожата ни бледосини отблясъци. При тази гледка вълнение изпълва всяка клетка от тялото ми и аз оглеждам колоните, като анализирам и попивам колкото се може повече. Хидео повървява, после се спира пред един сегмент от кода.
Инстинктите ми се задействат, а очите ми се успокояват и попиват цялостната картина на кода пред мен. Незабавно съзирам какъв е проблемът. Тънка работа — някой, който няма опит със структурния анализ на НевроЛинк, лесно може да пропусне да го забележи, ала тук има един участък, който изглежда намачкан, линиите са се оплели по начин, който не съответства на шифъра около тях; участък, който не е на място сред останалия обкръжаващ ни организиран хаос.