Хидео кимва одобрително, щом забелязва, че съм го видяла. После пристъпва по-близо до обезобразения участък.
— Виждаш ли го какво е направил?
Той не само ми показва какво е станало. Проверява уменията ми.
— Преправен е — отвръщам автоматично, а погледът ми се стрелка из кода. — За да докладва данни.
Хидео кимва, после посяга към оплетената част и чуква веднъж по нея. Тя трепва, а после се връща на мястото си чиста и подредена, точно каквато трябва да е.
— Закърпихме го отдавна. Показвам ти само запаметено изображение — как изглеждаше, когато първоначално го открихме. Но човекът не е оставил никаква следа след себе си. И оттогава е задобрял в прикриването на следите си. Започнахме да го наричаме Нула, тъй като това е всичката информация, която се съдържа в записа му за достъп. Единственият маркер, който оставя след себе си. — Поглежда ме: — Впечатлен съм, че го видя.
Да не би да си мисли, че аз съм Нула? Поглеждам го остро. Домъкна ме от другия край на света, зададе ми куп въпроси — „За пръв път ли си в Япония?“, „Имаш ли изобщо представа какво направи?“ — само за да види дали аз съм хакерът, който издирва?
Намръщвам се.
— Ако целта ти е да разбереш дали аз съм Нула, можеш просто да ме попиташ.
Хидео поглежда скептично.
— А ти би ли си признала?
— Бих оценила прямотата ти много повече от тази глупава игричка, която си играеш с мен.
Погледът на Хидео ми се струва напълно способен да проникне в душата ми.
— Ти използва хак, за да се бутнеш в мача за откриването на турнира. Трябва ли да се извинявам за това, че те подозирам?
Отварям уста, после я затварям безсилно.
— Прав си — признавам накрая. — Но не съм направила това.
— Знам, че не си. Не съм те довел тук, за да изтръгна самопризнания.
Замлъквам.
Светът край нас изведнъж се раздвижва. Изхвърчаваме рязко и извън кода, и извън Пейнтбръш. Сега стоим на едно носещо се из въздуха островче, обкръжени от още стотина подобни, реещи се над прекрасна лагуна. Това е светът от церемонията по откриването, в който проникнах аз.
Хидео придърпва света, сякаш го завърта с пръсти, и той се понася под краката ни. Преглъщам тежко. Версията, към която е вързан неговият профил, явно е по-различна от моята и му предоставя способности в играта, които аз не притежавам. Странно е да се намираш в тази игра със самия ѝ създател и да го гледаш как си играе с нея като неин бог. Хидео най-сетне ни спира сред един скален участък. Посяга и натиска. Отново влизаме в пространство, съставено от линии и светлина.
Този път повреденото място е много по-трудно откриваемо. Оставям зрението ми да се разфокусира и подсъзнанието ми да изплува, да търси нарушението в структурата. За да си вкарам всичко това в главата, са ми нужни няколко минути, но най-сетне спипвам сбърканата част от кода.
— Тук — посочвам аз и се намръщвам. — Същата работа. Който и да е тази Нула, той е впрегнал нивото да му докладва данни за всеки един участник и зрител на играта. — После се вглеждам. — Чакай… Тук има още нещо. Той почти е извадил от строя нивото, нали?
Хидео не ми отговаря веднага, а когато отмествам очи от кода, виждам, че ме изучава с поглед.
— Какво? — питам.
— Как го откри? — пита той.
— Какво да съм открила? Сбъркания код ли? — свивам рамене. — Ами просто го… забелязах.
— Струва ми се, че не разбираш. — Той пъха ръце в джобовете си. — На най-добрите ми инженери им отне цяла седмица да го открият, а ти го направи за няколко минути.
— Значи, може би са ти нужни по-добри инженери.
Като че ли покрай Хидео никак, ама никак не мога да си сдържам езика. Явно хладното му държание ме предизвиква по някакъв начин. Но той просто ме гледа замислено.
— И как би го поправила?
Вниманието ми се връща към компрометирания код.
— Преди време баща ми ме научи да възприемам всичко наведнъж — промърморвам и плъзгам ръка по виртуалния текст. — Не е нужно да разглеждаш всеки детайл поотделно, а само да обхванеш цялостната картина и да откриеш слабото ѝ място. Както отстъпваш назад и забелязваш, че картината на стената е окачена накриво, ако ще и да е с милиметри.
Протягам ръка и хващам кода, издърпвам един огромен отсек от него и го отделям настрана. После го заменям с един-единствен, ефикасен ред.
— Готово — казвам, облегнала ръце на хълбоците си. — Така е много по-добре.