„Не си прави такива очевадни изводи. За него ти си тук само за да играеш Warcross” — напомням си. Насилвам се да се усмихна на Зиги и свивам рамене.
— Няма особено значение. Най-вероятно ще ме изберат последна.
Зиги само се разсмива добродушно и ме тупва по рамото.
— Как беше оня лаф? „Никога не казвай никога“? — отвръща тя. — А и не помниш ли годината, когато онзи играч, Лирой някой си, взеха, че го избраха в „Преследвачите на бурята“, макар че той все се буташе и объркваше играта на целия отбор? Божичко, беше ужасен! — Твърде късно се усеща, че пак ме е обидила, без да иска. — Такова де, не че ти си толкова зле като Лирой! Искам да кажа, че то никога не се знае, тоест… абе, нали ме разбираш.
Юебин я поглежда насмешливо, а после ми се усмихва.
— Недей да ѝ се връзваш на Зиги — казва той. — Тя никога не знае кога какво да каже.
Зиги му се намръщва.
— Ти си тоя, дето никога не знае кога какво да каже!
Забравят ме и почват да се заяждат помежду си, а аз мълчаливо пускам кода си по тях и посъбирам някои данни, които изскачат пред очите ми. Полетите им до Токио, дупките в графика им, най-скорошните им съобщения и имейли, всичко, което би ми помогнало да забележа нещо подозрително в държанието им. Свалям всичко това и го запаметявам, за да го анализирам по-късно. Но дори и само при бързия преглед никой от техните профили не ми изглежда странен. Безобидни съобщения. Прекалено прости пароли. Никакви възможни щитове от какъвто и да било вид за защита на данните им. В линка на Юебин дори се е намъкнал вирус и го забавя.
Но пък това може и да са само добре изградени фасади. Трудно е да се каже, без да съм видяла всичкото им инфо, лични имейли и съобщения, съхранени спомени — все криптирани неща, до които дори „Хенка Геймс“ нямат достъп. Имам нужда от пролука, през която да вляза, слабост, както когато откраднах пауъръпа по време на церемонията по откриването. Имам нужда от още един пробив в модела.
Основното осветление на стадиона намалява, а въртящите се прожектори сменят цвета си. Възгласите на публиката се усилват. Поглеждам надолу към редицата от седалки и я проследявам чак до ръба на централната арена. Сега всички места са заети. Опитвам се да разпозная някои от другите уайлдкард играчи и да ги свържа с познатите ми играчи с най-висок рейтинг. До мен Зиги и Юебин престават да се карат и всички изпъваме гърбове в очакване.
— Дами и господа!
Сега лъчите на прожекторите се устремяват към центъра на арената, където е застанал водещ, облечен с фланелка с логото на Warcross.
— Фенове на Warcross по цял свят! — гърми гласът му. — Добре дошли на Военния набор! Към състава на вашите любими Warcross отбори сега ще прибавим и някои уайлдкард играчи!
Публиката изревава одобрително. Сърцето ми бие така учестено, че направо ми прималява.
— Да ви представя най-важния човек тук! — той посочва нагоре и в същия миг цветните лъчи се изместват и се фокусират в една оградена с въжета част от стадиона, луксозна ложа, затворена в стъкло. Над ложата се носи виртуален надпис „Официални места“ — предназначени за служителите от студиото на „Хенка Геймс“. Вътре млад мъж се изправя с ръка в джоба, а в другата държи чаша, като че с вино. Облечен е в риза за смокинг със запретнати типично по неговия маниер ръкави, все едно току-що е дошъл от официален банкет. Папийонката му е разкопчана и виси небрежно на врата му. От двете му страни стоят двама бодигардове. Навсякъде край нас холограмите се сменят и показват лицето му. — Онзи, който направи възможно всичко това, Хидео Танака!
Стадионът избухва в оглушителни възгласи, последвани от гръмогласно скандиране: „Хи-де-о! Хи-де-о!“, което разтриса стадиона. Хидео се усмихва, все едно безумието от такъв порядък е нещо съвсем нормално за всеки, вдига чаша за наздравица към публиката и после сяда да гледа. Насилвам се да отместя очи от него.
— Имаме шестнайсет официални отбора по Warcross — продължава водещият. — И всеки отбор се състои от общо петима официални играчи. Вече сме избрали всички ветерани, многократни участници, но тази вечер във всеки отбор има поне по едно свободно място. Имаме и четиридесет уайлдкард играчи, от които да си избират! До края на набора всички те вече ще са част от някой отбор. — Той махва към нашите места на първия ред. — Да представим набързо всичките ни специално поканени участници!
Лъчите на прожекторите се изместват и се фокусират върху първия играч с уайлдкард и на стадиона се разнася нова мелодия. Играчът е момче с кестенява коса, което примигва срещу внезапно облялата го светлина.