Но Хидео вече си е тръгнал. Останали са само другите ръководители на компанията и говорят помежду си. И бодигардовете на Хидео ги няма.
— Като че е дошъл само за да види къде ще се класираш ти — измърморва Юебин и разсеяно плясва с ръце, докато тече поредният избор.
Само за да ме види призована, както той искаше. Тупкащото ми сърце леко се свива и усещам как без присъствието му енергията на арената поотслабва. И тъкмо отново да погледна надолу, когато в ъгъла на зрителното ми поле нещо помръдва. Погледът ми се стрелва към тавана.
Замръзвам на място.
Там горе, сред лабиринта от подпори, е кацнала черна виртуална фигура.
Нищо не виждам от него освен някакви смущения. Силуетът на главата му е сведен надолу и гледа как тече наборът. Над главата му виси неговото име — само дето изобщо не е неговото. Никакво име не е изписано над главата му. Всичко в стойката му излъчва напрежение и издава, че е нащрек.
Сякаш не бива да е тук.
По гръбнака ми плъзва хлад, ръцете ми се вледеняват. Същевременно инстинктите ми на ловец на глави се задействат. Скрийншот, направи скрийншот! Примигвам и точно тогава фигурата изчезва.
— Ей — изтърсвам аз и поглеждам Зиги. Тя ликува за избора на уайлдкард играч, призован от „Копоите“.
— Ммм? — отвръща тя, без да ме погледне.
— Ти видя ли онова?
— Кое да видя?
Но вече е късно. Фигурата я няма. Оглеждам тавана напред-назад, да не би пък лампите да са ме заслепили дотолкова, че да не го виждам — но сега го няма никакъв. Решетките от метал и светлина са празни.
Той не е присъствал тук. Бил е част от виртуалната реалност, симулация. И само аз съм можела да го видя заради моя хак. Или е това, или току-що съм изживяла налудничава халюцинация.
Зиги се намръщва, присвива очи и се взира в небето.
— Какво да видя? — повтаря тя и свива рамене.
— Аз… — възпирам се, не зная как да продължа, че да не прозвучи смахнато. — Абе, карай.
Вниманието на Зиги вече се е върнало към набора. Но аз не откъсвам очи от тавана, все едно, ако се взирам достатъчно дълго, той може пак да се появи. Него ли съм мярнала? Нула? Докато другите шумно поздравяват поредния уайлдкард играч, поглеждам надолу и изкарвам скрийншота на малък таен панел.
И наистина, ето го. Не ми се е привидял.
След това наборът преминава като вихрушка. И щом свършва и останалите започват да се изнизват от стадиона, идват бодигардове, за да изведат уайлдкард играчите и професионалните отбори през специални изходи. Вървя сред тишина и вцепенение, макар и всеки, покрай когото минавам, да ме гледа втренчено, а някои от останалите уайлдкард играчи идват да ме поздравят. Усмихвам им се в отговор и не знам какво да кажа. Подсъзнателно все така мисля за онази фигура.
Може да е бил един от другите двама ловци на глави. А може да е бил… Нула. Моята мишена.
— Госпожице Чен! — повиква ме един от разпоредителите, протяга ръка към мен и ми махва. — Насам, моля!
Последвам го механично. Зад мен Зиги и Юебин ми махват за сбогом и хукват след друг разпоредител, който събира всички новопостъпили в „Демоничната бригада“ и „Преследвачи на бурята“.
— Чао! Ще се видим в някоя игра! — подвиква ми Юебин. Махвам му в отговор.
Отвеждат ме към очакваща ме кола — едно от десетината лъскави черни возила, наредени в колона пред частен страничен изход. Една тайфа фенове обаче се е досетила къде да чака и щом неколцина от нас излизат навън, те вдигат плакатите си и започват да ни крещят и да протягат химикалки и бележници. Зад гърба ми Ашър Уинг излиза от изхода с двама помощници. Във виртуалната реалност аватарът на Ашър стои на крака, в действителността той е парализиран от кръста надолу и седи в сигурно най-скъпата инвалидна количка на света. Сега съм достатъчно близо до него и мога да позяпам поръбените ѝ с чисто злато краища и персонализираните допълнения от кожа с гравюри.
Поглеждам пак лицето му и се питам дали да се кача при него да го поздравя като хората, но се въздържам, когато той намига на една поруменяла фенка и изхвърчава с количката обратно сред тълпата, за да се снимат с него. Тълпата почти го поглъща, преди ръцете на охранителите да избутат всички обратно зад линията на зяпачите. После ме качват в една кола и моят миг отминава. Ще трябва да го хвана по-късно, когато отборът ни се събере.
Колите потеглят една по една и всяка поема в една и съща посока, по един и същи път. Знам къде отиваме — гледала съм го по телевизията десетина пъти. В сърцето на Токио се намира затвореният квартал Меджиро, където луксозен комплекс с охраняем портал приютява Warcross отборите по време на турнира. Пътят дотам не ни отнема много време. Щом спираме пред бариерата, по тротоарите се струпват репортери и фенове, вдигнали високо телефоните си, а в небето се носят малки дронове и се стараят да заснемат възможно най-много видеоматериал. Няколко дрона долитат прекалено близо до портала и когато се опитват да минат оттатък, все едно се удрят в невидим щит, който ги вади от строя, и те политат с трясък към земята, преди да успеят да влетят в заградения имот.