— Без камери, без дронове! — повтаря с досада отново и отново охранителят на входа.
Влизаме на територията на комплекса. Зелени морави изпъстрят пространството, а между тях са пръснати отделни сгради, заобиколени от дървета. През лещите виртуален пласт от ярки цветове е обкичил сградите и оцветява всяка от тях с цветовете на съответния тим. Имената и емблемите на отборите висят отзивчиво над всяко общежитие заедно с бодрия надпис „Добре дошли!“, който се върти на различни езици.
Сега колата спира в една сляпа улица, вратата ми се отваря и там, на бордюра, ме чака някой.
Пред очите ми изниква ухилената физиономия на Ашър. Дори не бях забелязала, че колата му върви пред моята. Над главата му е изписано неговото име, както и капитан на „Ездачите на феникси“.
— Здравей! — той ми подава ръка. Зад него други играчи вече се изнасят на групи по алеите към своите сгради. — Аз съм Ашър, представям Лос Анджелис. Казвай ми Аш.
Ръкувам се с него.
— Да, знам — отговарям и се опитвам да не мисля за това, че години наред съм го гледала в мачовете по Warcross. — Фен съм на филмите на брат ти. Не очаквах днес да се доредя да поговоря с теб.
При споменаването на брат му очите му помръкват за миг, но след това изражението му се връща към типичното и той се позасмива.
— Извинявай — отвръща ми. — Исках да те поздравя, докато всички се качвахме по колите, обаче нали разбираш, феновете са на първо място.
Усмихвам се.
— Е, благодаря, че ме избра.
— Не беше по милост — поклаща глава Ашър. — Ние, „Ездачите на феникси“ се борим от години. Имаме нужда от свежа кръв. Нямам никаква щедрост в това да искам най-добрите да са в моя отбор. — Инвалидната му количка се завърта и той ми дава знак с глава да го последвам. — Ето тук ще живееш през следващите няколко месеца — казва той, щом завиваме зад един ъгъл. Поглеждам напред и виждам поразителна сграда, оцветена виртуално с вихрушки в червено, златно и бяло. — Чух, че самият Хидео е одобрил номинацията ти за набора. След номера, който му извъртя на церемонията по откриването, това е доста интересен ход от негова страна.
Пак се усмихвам, този път малко по-колебливо.
— Сигурно помагам да се вдигне рейтингът — казвам.
— Сигурно.
„Внимателно!“ — напомням си, щом долавям любопитството в гласа на Ашър. Значи, Хидео не го е накарал да ме избере. Може би е знаел, че интригата, която създава, когато ме вкарва в набора, ще бъде достатъчна, за да се заинтригува всеки капитан. Каквато и да е истинската причина, поне Ашър не звучи, като да подозира плановете на Хидео, и възнамерявам да го запазя по този начин. Колкото по-малко знаят всички тук за какво ме е наел Хидео, толкова по-голям е шансът ми да спипам нашия човек.
— А като че и на вашия рейтинг се отразява добре — измествам аз темата. — Онлайн „Ездачите на феникси“ водят пред всички останали отбори. Бас държа, че „Демоничната бригада“ това никак не ги радва.
При споменаването на отбор съперник Ашър отпуска глава на облегалката на инвалидната си количка и започва да чука с десница по подлакътника в учестен ритъм.
— „Демоничната бригада“ все нещо не ги радва. Радвам се, че този път причината сме ние.
Стигаме до нашата сграда. Ашър се изкачва по инвалидната рампа и на върха завърта количката си със замах. Спира пред извисяващия се главен вход — прозрачна стъклена врата, изрисувана с ивици в цветовете на нашия отбор, и се дръпва встрани, щом двете крила се разтварят.
— Първо уайлдкард играчите — казва той с усмивка.
Влизам вътре, в открито триетажно пространство. Влизам в мечта. Слънчевите лъчи нахлуват в централния атриум през стъклен таван във формата на пирамида и заливат всичко със светлина. Точно под стъклото се е ширнал затоплен басейн с тюркоазени води, идеално квадратен и готов да скочиш в него. Яркоцветни дивани — целите в червено, златно и бяло — и дебели бели килими са осеяли пространството във всекидневната. Стените са съставени от екрани, високи от пода до тавана. Но дори и докато зяпам луксозния интериор, сканирам ъгълчетата на сградата и вече търся как общежитието се свързва онлайн. По-късно ще трябва да понаглася това-онова.