— Къде е диджей Рен? — питам.
Ашър поклаща глава.
— Него няма да го видим чак до по-късно — отвръща той. — Рен се готви за партито тази вечер. — На лицето му се появява едва забележима бръчка. — Това е единственият път, когато ще му охлабя юздите, особено след като разчитам на него като наш нов боец. Запомни това, Еми. Тук сме, за да победим.
— То е ясно — отвръщам.
— Добре — кимва той, оглеждайки ме преценяващо. — Надявам се да си толкова добър архитект, колкото и подозирам.
Щом го чувам от него, рязко ме заливат вълнение и тревога. Работата на архитекта е да манипулира света на съответното ниво в полза на отбора си. Ако има пречка, мост например, ще го разруша, за да можем да минем. Ако има плаващи из въздуха скали, ще ги струпам на едно място, за да създам по-голяма платформа. Архитектът е дизайнер на нивото, посветил се е на изменението на света на място в полза на отбора си. Това е една от най-важните задачи в екипа. Миналата година „Ездачите на феникси“ загубиха архитекта си, защото го спипаха да проиграва милиони на комар — залагал за мачове по Warcross. Целият отбор също отнесе тежко наказание — бе смъкнат на дъното на таблицата и лишен от двамата си най-добри играчи.
— Ще дам всичко от себе си — казвам.
— Утре — продължава Ашър, докато влизам с него в асансьора за втория етаж — ще ви светна с Рен как стават нещата в турнира. Ще ви разходя и двамата из една официална игра. Макар че ти… — Той млъква, завърта се и ме поглежда съзаклятнически: —… може и да знаеш повечко, отколкото издаваш.
Вдигам ръце.
— Случайно стана! — казвам и ми се струва, че това съм го повторила вече хиляда пъти. — Не знаех какви ги върша.
— Ааа, знаеше ти, знаеше — отвръща Ашър. — Всъщност си много по-добра на Warcross, отколкото предполага нивото ти. Нали така? — Той кимва към цифрите, плаващи над главата ми. — След като името ти плъзна като вирус, проверих Warcross профила ти. Проучих няколкото игри, в които си играла. Това не са умения на архитект, стигнал едва до 28-о ниво. Защо си толкова по-добра от онова, което нивото ти предполага?
— Какво те кара да го кажеш? Аз само си играя срещу други начинаещи.
— Мислиш, че не мога да прозра оттатък това ли?
Ама той вярно ми е обърнал доста внимание. Наистина, аз излъчвам пряко играта си на живо, когато съм се вързала с публичния си Warcross профил. Но криптираната ми анонимна самоличност е профилът, който използвам по-често. Всичките часове, които натрупвам под него, не важат за нивото ми. Обаче това няма как да го кажа на Ашър.
— Просто не съм имала времето и парите да играя толкова често, колкото ми се иска — казвам. — Обаче доста бързо се уча.
Това като че не минава пред Ашър, но той го пропуска покрай ушите си.
— Всички други отбори ще те подценяват. Ще разправят, че съм си загубил хватката, че съм те избрал само за да накарам вестниците да пишат за „Ездачите“. Обаче ние знаем по-добре, нали? Аз не си губя времето за играчи без потенциал. Ти си скрито оръжие — и аз възнамерявам да оставя това така до първия ни мач.
Като че ставам скритото оръжие на повече хора, отколкото ми харесва.
Стигаме до втория етаж. Ашър се завърта с лице към мен, отпуска глава на облегалката си и се споглежда с Хами. Тя само завива къдрите си на кок на темето и отново ги пуска да падат свободно.
— Хами ще ти покаже останалото — казва Ашър. — След няколко часа отиваме на партито за откриването. — Той потегля обратно към асансьора. — Всички играчи ще се развихрят с пълна сила. Ако никога досега не си виждала парти по случай откриването, стегни се. Беснеене ще падне.
В мига, в който Ашър си тръгва, Хами ме оглежда от глава до пети. С нея сме еднакви на ръст, но брадичката ѝ е вирната някак така, че я прави да изглежда по-висока. Тя ме побутва напред и тръгва към най-близката до нас врата.
— Това е стаята ти — подхвърля ми тя през рамо.
Донякъде очаквам вратата да се отвори като нормална врата, само че тя се плъзва встрани. Ахвам. Стаята е огромна — по-голяма и от пентхаус апартамента ми в хотела. Една цяла стена се отваря към мой частен вътрешен двор и половината от него е заета от блещукащ син безкраен басейн чак до края на балкона. Изящен водопад се излива в басейна някъде от покрива. Останалите стени са виртуално изрисувани от лещите ми във вихрушки от алено, слонова кост и блещукащо злато. Щом се пресягам да докосна цветовете, те се разлюляват под пръстите ми и разпращат вълни из цялата стая. Същевременно три копчета увисват пред стената точно вдясно над главата ми. Едното е с надпис Изключване, другото — Смени изгледа, а третото — Персонализирай. Решавам засега да изключа цветовете и натискам първото копче. Ненакърнена белота заменя стените. Оглеждам се. Леглото ми е грамадно и затрупано от пухести възглавници и одеяла. Останалото пространство е заето главно от работна зона — столове, празно бюро и килими, подхождащи на онези в атриума.