Щом забелязва физиономията ми, Хами се ухилва:
— А пък твоята е най-малката стая! — казва тя.
Обръщам се отново към цялото това пространство.
— Това място е безумно!
— Всичко в общежитието е геймифицирано — обяснява тя. — Също като останалия център на Токио. Печелиш по три банкноти всеки път, когато си персонализираш стените, и по една банкнота от смяната на изгледа. Стаята е предварително програмирана в съответствие с Warcross профила ти. Ако си логната, домашната система знае, че влизаш ти.
Домашната система. Точно това исках да чуя. За да скрия усмивката си, отивам до бюрото и го изучавам.
— Как работи това? — питам Хами възможно най-невинно, макар вече да виждам бутона за включване, увиснал във въздуха над ъгъла на бюрото.
Тя идва при мен и кимва надолу към бутона, ала не го докосва. Домашната система кодира бюрото ми така, че само аз да имам достъп.
— Само ти можеш да включиш работната си зона — казва тя и потвърждава догадката ми. — Натисни го.
Докосвам го. И в същия миг празното досега бюро грейва с меки ивици в цветовете на отбора ни, а над него се появява бял текст — поздравление за добре дошла. Миг по-късно над бюрото се издига холографски екран. Това е стандартен десктоп, само че плава във въздуха. Зяпвам насреща му. Този тип десктопи в Щатите едва напоследък започнаха да ги доставят и въобще не са ми по джоба..
Физиономията ми предизвиква усмивка у Хами.
— Метни екрана на стените ти — казва тя.
Докосвам екрана с два пръста, а после все едно го запокитвам към отсрещната стена. Дисплеят слуша пръстите ми и отхвърчава от екрана на стената, разширява се докрай и я заема цялата.
— Във всекидневната долу е най-добрата работна зона, разбира се — додава Хами. — Но във всичките ни стаи е така. Става за импровизирани съвещания на отбора.
Ако същата система е инсталирана и на долния етаж, то значи десктопът във всяка стая ни най-малко не е толкова защитен, колкото тя си мисли. Мога да проникна в главната система и тогава ще мога да се вмъкна и във всяка от индивидуалните им системи, независимо от това за кого е проектирана работната зона. Усмихвам се срещу разкошния дисплей на цялата стена.
— Благодаря.
— Вече си мислех, че никога няма да видя как американец става първи избор в набора — усмихва се и прибира един непокорен кичур зад ухото си. — Хубаво е, че си в отбора. Може би ще спра да бъзикам Аш и ще си нароча теб за разнообразие. — Тя ми намига и преди да успея да отговоря, се обръща и си тръгва.
Оставам на мястото си, докато излезе от стаята ми — вратата се плъзва и се затваря след нея. После слагам ръце на хълбоците си и оглеждам стаята с възхищение. Моето място. В официалния дом на „Ездачите на феникси“. Отивам до малкия си багаж, доставен и сложен до леглото, и изваждам коледното украшение, картината на татко и скицата, на която съм изобразена аз. Нареждам всеки предмет внимателно на рафта. Там, горе, те изглеждат дребни и простовати в тази стая, преливаща от лукс, но това не угасява усмивката на лицето ми. Представям си как татко, застанал до мен, се възхищава с горд вид на стаята.
„Брей, Еми — щеше да каже и да бутне очилата си нагоре. — Брей, брей!“
При мисълта за баща ми вниманието ми се насочва към гардероба. Натискам леко вратата с пръст и тя се отваря с плъзгане, разкривайки пространство, голямо колкото гарсониерата, където живеехме с Кийра.
Леле-мале.
Гардеробът вече е пълнен с богат асортимент от дрехи, всяка от които маркова, при това от много висок клас. Известно време гледам невярващо, преди да се осмеля да вляза вътре, плъзгайки ръцете си по закачалките. Всяко нещо тук струва хиляди — ризи, дънки, рокли, палта, обувки, малки и големи чанти, всевъзможни колани и бижута. Ръката ми спира на шкафа с обувки, където вдигам един изящен чифт в бяло, червено и зелено. Ухаят на нова кожа, а петите са украсени със златни пластини. Подобно на всичко останало в килера, от обувките все още виси етикет, придружен от малка поздравителна картичка.
ГУЧИ
Официален спонсор на
VIII Warcross шампионат
Спонсорски подаръци. Нищо чудно, че професионалните играчи винаги изглеждат така, сякаш тъкмо са слезли от модния подиум. Измъквам се от износените си боти, внимателно ги подреждам в един ъгъл и си слагам новите обувки. Пасват ми като ръкавица.