Партито тази вечер. Последните думи на Ашър, отправени към мен, звънтят в главата ми. „Всички играчи ще се развихрят с пълна сила.“
Поглеждам към вратата, докато още и още частици от пъзела се нареждат по местата си. После се усмихвам. Довечера е моят шанс.
Изкарвам виртуално меню и натискам бутона за извикване на Уики.
Минута по-късно малкият дрон се търкулва в стаята ми, очите му във формата на полумесеци ме поглеждат очаквателно. Махвам му да се приближи, после го обръщам, за да мога да изуча панела в задната част на главата му. В същото време отварям менюто с настройките му.
— Ама колко си сладък само — промърморвам, докато внимателно отстранявам капака на панела. Вътре е лабиринт от вериги и кабели.
— Уики, изключи всички записи.
Роботът се подчинява, изключвайки събирането на данни. Докато го бърникам, осъзнавам, че не е направен от „Хенка Геймс“, а от някаква друга компания с много по-слаби защити. Бяха се сетили да заложат защитни кодове на всичко останало, но явно никой не се е замислил много-много за инсталирането им на този малък дрон, който трябва просто да ни сервира храна и напитки, а междувременно мълчаливо трупа информация за всичките ни навици.
Час по-късно съм пробила всичките му защити. Записва много повече данни, отколкото си мислех. Не само съхранява информация за „Ездачите на феникси“, но също така изглежда предварително настроен да обслужва другите отбори, което означава, че има опционални връзки към всички останали НевроЛинк профили. Усмихвам се. Всеки на този свят е по някакъв начин свързан с останалите.
Стартирам хак, за да преодолея сигурността на Уики. Докато работи, си проправям път до всеки от акаунтите на съотборниците си. Промъквам се в имейлите им, в съобщенията и спомените. Настройвам хака си така, че да проникне във всеки от профилите на другите отбори.
Ще отнеме известно време, докато свали всичко, но вече е стартиран.
Връщам панела на мястото му, проверявам няколко пъти, за да се уверя, че не съм оставила следа от присъствието си, а след това рестартирам робота. Той отново се включва, очите му примигват, а събирането на данни се връща към нормалното.
Потупвам го по главата, а после си вземам още една ягодова сода.
— Благодаря, Уики — казвам и му смигвам.
Дронът регистрира предпочитанието ми, след което се изнизва с търкаляне от стаята ми. Отварям кенчето и отпивам. До утре би трябвало да съм вътре.
11
Когато слънцето залязва и пристигаме в сърцето на Шибуя, неоновите светлини на Токио вече греят и хвърлят над града сияйна дъга от цветове. Щом спираме пред входа на нощния клуб, около лимузината ни се стълпява охрана. Улиците тук са отцепени, за да не могат да влязат никакви коли освен нашите, а тротоарът към клуба е застлан с червен килим.
Всички сме си сложили лещите. През филтъра за разширена реалност сребърни и златни искри хвърчат от двете страни на стъклената клубна врата, а над сградата се рее логото на Warcross. Плочките на тротоара греят в калейдоскоп от ярки пъстроцветни вихри. Името на клуба — „Саунд Мюзиъм Вижън“, е надвиснало над стъклената врата като гигантски светещ герб. Дори и тук отеква гърмящата вътре музика. Разпознавам плътните бийтове на парче на диджей Рен.
Единствените хора, допускани тази вечер в клуба, са официалните играчи на Warcross, служителите от „Хенка Геймс“ и оскъден брой фенове, избрани да присъстват чрез лотарийна система. Сега всички те са се струпали отвън на опашка и чакат охраната да ги пусне вътре. Щом отборът ни наближава входа, те запищяват в хор.
Тази вечер и четиримата носим подхождащи си черни маски. Хами върви най-отпред, къдриците ѝ падат свободно около лицето, дълги и гъсти, и е облечена в жълто-бяла рокля, съчетана с черни токчета. След нея е Ашър, който изглежда суперелегантен в смел червен костюм. Рошан пък е облечен от главата до петите в черно.
Моите ръце не спират да мачкат подгъва на новата ми рокля. На пластове от мек бял шифон, тя контрастира приятно с татуировките и дъгоцветната ми коса, но все се опитва да се вдигне нагоре. Никога не съм влизала в подобен клуб през живота си и докато вървим покрай стълпените фенове, се питам дали не трябваше да избера друг тоалет. Все пак и Хидео ще е тук. Последното нещо, което искам, е да се чувствам неудобно в негово присъствие.
Някаква суматоха по-надолу на опашката от фенове ме кара да погледна през рамо. Там е Хидео, заобиколен от обичайния си орляк бодигардове, но тази вечер те като че се държат по-свободно. Когато се вглеждам, го виждам как коленичи да се подпише на плаката на едно момиченце. То развълнувано му казва нещо. Макар и да не различавам думите, го чувам как се засмива в отговор. Смехът му ме изненадва — той е искрен и момчешки и изобщо не прилича на предпазливото му поведение на срещата ни. Усещам се как и аз се усмихвам, а после се обръщам и последвам отбора си в главното фоайе на клуба.