Пет хиляди долара! Кога за последно съм имала толкова много пари накуп? Никога! За известно време ще позакърпя отчаяното си положение — ще си изплатя дължимия наем, това засега би трябвало да успокои хазяина. И ще ми останат 1550 долара. Цяло състояние! Прелиствам наум останалите ми сметки. Може тази вечер да хапна нещо по-различно от месни консерви „Спам“ и пакетирани спагети за бързо приготвяне.
Отвътре ми напира да направя победоносен скок във въздуха. Ще се оправя. До следващия лов.
Отнема ми малко време да осъзная, че полицаите се отдалечават с новоизпечения си пленник, без дори да погледнат към мен. Усмивката ми става колеблива.
— Хей, госпожо полицай! — извиквам и хуквам подир най-близката от тях. — Ще ме откарате до участъка да си взема възнаграждението или как? Искате да ви чакам там ли?
Полицайката ми хвърля поглед, който като че не регистрира факта, че току-що съм им хванала престъпник. Лицето ѝ е изнурено, а тъмните кръгове под очите ѝ говорят, че не си е почивала много-много.
— Не бяхте първа — казва тя.
Сепвам се и примигам.
— Какво?
— Друг ловец ни предупреди по телефона, преди да получим вашето съобщение.
В първия миг само се взирам в нея.
После изплювам ругатня.
— Що за дивотии! Видяхте всичко от край до край. Потвърдихте сигнала ми! — додавам и вдигам телефона си така, че полицайката да види полученото от мен съобщение. И много ясно, точно тогава батерията на телефона ми най-сетне пада.
Не че доказателството щеше да промени нещата. Полицайката хич и не поглежда телефона.
— Било е само автоматичен отговор. Според моите съобщения първото обаждане аз съм получила от друг ловец на това място. Възнаграждението е за първия, изключения не се допускат. — И тя състрадателно свива рамене насреща ми.
По-тъпо формално оправдание не бях чувала.
— Как пък не! — протестирам. — Кой е другият ловец? Знаете ли какво — лъжете, друг ловец няма! Просто не искате да ми платите. — Правя крачка към нея точно когато тя се извръща. — Спестих ви мръсната работа — такава е уговорката, тъкмо затова всеки ловец на глави преследва хората, дето вас ви мързи да ги залавяте! За този сте ми длъжници и…
Партньорът на полицайката ме сграбчва за лакътя и ме блъска толкова силно, че едва не се стоварвам по гръб. Носи очила.
— Назад! — крясва той. Другата му ръка стиска здраво дръжката на пъхнатия в кобура пистолет. — Емика Чен, нали? — Той като че чете нещо, надвиснало над главата ми. — Да, виждал съм ти досието, малката. Знам, че вече си лежала в затвора. Не ме карай да те вкарам пак там.
Определено не ми се спори с някой, който държи зареден пистолет. Стисвам зъби, докато се насилвам да отстъпя една крачка назад и да вдигна ръце във въздуха.
— Добре де, добре! — озъбвам му се. — Махам се, окей! Тръгвам си.
Ченгето ме поглежда на кръв.
Вече чувам как по радиостанцията ги извикват на друго местопрестъпление. Шумът край мен заглъхва. Образът на петте хиляди долара в мислите ми започва да трепти, да се гърчи и разтича и най-сетне се размазва в нещо неразпознаваемо за мен. Само за трийсет секунди моята победа бе подхвърлена в нечии чужди ръце тъй сръчно, все едно я бях зарязала под някое дърво.
2
Излизам от Манхатън смълчана. Навън застудява, виелиците са преминали в стабилен сняг, но жилванията на вятъра по лицето ми чудно съвпадат с настроението ми. Тук-там по улицата са се заформили купони и хора, пременени със спортни горнища в червено и синьо, отброяват времето, крещейки с цяло гърло. Гледам как празникът им отминава покрай мен като в мъгла. В далечината цялата стена на Емпайър Стейт Билдинг грее и излъчва ротация на грамадни кадри от Warcross.
Когато бях малка, можех да видя Емпайър Стейт Билдинг, ако се кача на покрива на детския ми дом. Седях там и се взирах с часове, докато кадрите от Warcross се извъртяваха върху стената му, и кльощавите ми крака се люлееха чак докато зората пукне и слънчевите лъчи ме очертаеха в злато. Взирам ли се достатъчно дълго, мислех си, мога да си представя как и мен ме показват там горе. Дори и сега усещам онази стара тръпка на възбуда, щом видя сградата.
Електрическият ми скейтборд изписуква веднъж и ме изкарва от унеса. Поглеждам надолу. Батерията е паднала чак до последната черта. Въздъхвам, забавям ход до спиране и мятам дъската на рамо. После бъркам в джоба за дребни и хлътвам в първата попаднала ми спирка на метрото.