Клубът се намира под земята. Когато излизаме от асансьора, музиката изведнъж гръмва оглушително, а земята вибрира в ритъма и разтърсва тялото ми. Хами се провира до мен, сваля маската от лицето си, сгъва я и я прибира в чантичката си.
— „Саунд Мюзиъм Вижън“ има най-доброто озвучаване в града! — изкрещява тя. — Изработено изцяло по поръчка! Преди няколко години ремонтираха и помещението — сега е два пъти по-голямо от едно време.
Спускаме се по стълбите до най-долу и там друга група охранители ни пуска да влезем. Пристъпвам в зейнала пещера, изпълнена с мрак, проблясващи светлини и дънещ бас, който разтърсва гърдите ми.
Дори и без лещите мястото щеше да ми се стори впечатляващо. Таванът е поне три етажа висок, в залата пулсират неонови сини, зелени и златни светлини и ни заслепяват с цветове. Изпълва я море от хора, вдигнали ръце нагоре, косите им се мятат дивашки. Тънка мараня витае във въздуха и придава на всичко сюрреалистична мъглявост. Грамадни екрани от пода до тавана се редят по стените и покрай пространството зад главната сцена и въртят анимирани клипове на всеки Warcross отбор.
Но през лещите пространството се преобразява в нещо магично. Таванът изглежда като нощно небе с покров от звезди, от единия до другия му край танцуват зелени и червени ивици, подобни на северно сияние. Някои звезди политат надолу и ни посипват с искри, сякаш звезден прах се сипе върху ни. При всеки тътен на баса земята под нас грейва в симфония от светлини. Официалните играчи на дансинга светят в тъмното, облеклото им грее в неон, имената им, техните отбори и нива се носят над главите им във вид на златни купи. Около тях се скупчват гъсти тълпи. На дансинга всеки се опитва да грабне миг от времето им.
„Може би Нула е тук и наблюдава — напомням си аз. — А може би и другите ловци на глави.“
Погледът ми се стрелва към самата сцена. Пространството е огромно, колкото концертна зала, а в ямата под нея седи цял оркестър и свири на живо. Зад сцената се издига висока стена и от нея се подава черна драконска глава. От устата ѝ изригва огън — грандиозно виртуално зрелище. Чак след миг осъзнавам, че и самият дракон е виртуален — той се движи като истински, върти и извива глава при всеки такт, ревът му отеква нейде от дълбините на озвучителната система. Пред устата на дракона е застанала певица с къси изрусени къдрици и дрехи в неонови нюанси на синьото. Франки Дина! Тя пее припева на една от своите колаборации с диджей Рен: „Ей, нинджа, генгста, дракон! Ей, откъде си, не, откъде си наистина, бейби! Ей, хайде стига с тия твои дивотии, йе!“ На дансинга вдигат ръце в такт.
После тя ни вижда и спира да пее.
— „Ездачите на феникси“ са тук! — изкрещява. Пулсиращите светлини се стрелват към нас и изведнъж ни облива червено сияние. Около нас избухват радостни възгласи, толкова силни, че разтърсват пода. Франки се ухилва и посочва фигура, застанала високо горе върху стената с дракона. — Рен, покажи, че обичаш отбора си!
Фигурата горе надниква само за миг през решетките на клетка с богато украсени златни пръти. Той е с класическото си диджейско облекло — черен костюм с хубава кройка, златни слънчеви очила и комплект слушалки, последна дума на техниката, украсени от двете страни със златни криле, все едно е богът вестител Хермес в облекло по дизайн на „Ермес“. Парчето плавно прелива в друго — звуците на електрически цигулки, виолончели и плътен тътнещ бийт изпълват пространството. В същия миг залата около нас избухва в пламъци, а драконовата глава на стената се преобразува в златно-червен феникс. Ахвам, когато подът под нас като че се раздвижва. Поглеждам надолу и виждам как части от него се откъртват и разкриват разтопена лава под нозете ни. Публиката крещи възторжено, когато всеки остава само върху скално островче, плаващо сред лавата.
Диджей Рен свежда глава над инструментите си. Вдига високо ръка, когато темпото на музиката нараства до трескав писък и накрая едва го издържам. После стоварва върху главите ни безмилостен бас. Залата трепери, тълпата изригва в маса от подскачащи ръце и крака. Музиката ме изпълва до пръсване.
За миг затварям очи и се оставям на ритъма да ме понесе. Фуча по нюйоркските улици с електрическия си скейтборд, а косата ми се развява след мен като ивица дъга. Стоя на върха на шибан от вятъра небостъргач с протегнати нагоре ръце. Летя в небесата на Warcross, сред най-далечния космос. Свободна съм.