— С това нейно 28-о ниво дори не можеш да я заведеш на някой по-така ресторант. Тя все едно е излязла от някой кош за дрехи втора употреба.
Преструвам се, че си изпускам нервите, и забивам токче в обувката на Макс. Той изскимтява.
— Господи… Толкова съжалявам! — избъбрям и се правя на шокирана. — С тия токчета втора употреба направо не може да се ходи!
Рошан ме поглежда изненадано. По крайчеца на устните му затанцува усмивчица.
— Вижте, знам, че не започнахме на добра нога… в буквалния смисъл — казвам на Макс, а той ме поглежда на кръв. — Но си помислих, че бихме могли да започнем отначало, така де, да проявим спортсменство. — Подавам им ръка и очаквам да я поемат.
Тримейн първи избухва в смях.
— Леле! — възкликва той и надвиква музиката. — Ама ти си уайлдкард и половина! — Той поглежда мрачно Рошан, а после се обръща отново към мен и демонстративно не поема подадената ми длан. — Виж какво, принцесо Прасковке, на шампионат не стават така работите.
Поглеждам го възможно най-невинно и объркано.
— Така ли? А как стават тогава?
Той вдига един пръст.
— Играя срещу теб. — Още един пръст щръква във въздуха. — Бия те. И после, ако ми се помолиш най-любезно, ти давам автограф. Това е едно твърде щедро спортсменство, не смяташ ли? — Феновете около тях ми се хилят самодоволно и чувам хихиканията им, макар и музиката на диджей Рен да гърми. Налага ми се да впрегна целия си самоконтрол, за да не свия юмрук и да не изкъртя усмивката от лицето на Тримейн. И за по-дребни неща съм налитала на бой. Доста пъти.
Вместо това изцеждам всичкото достъпно инфо и на двамата. Пред виртуалния ми взор изниква списък с данни за най-скорошната кореспонденция на Тримейн. Нищо в нея не изглежда подозрително. Насочвам вниманието си към данните на Макс Мартин. И неговите са изненадващо оскъдни. Почти няма скорошни имейли, само по някое спорадично съобщение. Нищо, което да върши работа.
Рошан ми се притичва на помощ, преди демоните да успеят да добавят и още.
— Пестете си приказките — казва той хладно, впил очи в Тримейн. — Това ще го изясним на арената.
Макс ми хвърля пренебрежителен поглед. Радвам се да видя това и си личи, че и Рошан също се радва — те ще ме подценят, точно както искаше Ашър.
— Големи думи от устата на отбора с най-нисък рейтинг — казва той. — Я се връщайте при вашите ездачи. — После се отдалечава, а Тримейн тръгва подире му.
— Кой им е сгазил домашните любимци тая сутрин? — измърморвам на Рошан, забила поглед в гърба на Тримейн.
Рошан свива рамене.
— Просто част от стратегията на демоните. Приказват гадости с надеждата някоя от тях да влезе под кожата на противника и да залепне там. Понякога действа. Повториш ли някоя обида достатъчно пъти, и най-острият ум ще повярва в нея.
Неясен спомен от минали турнири изниква в ума ми и изведнъж си спомням, че преди съм виждала Тримейн и Рошан заедно, усмихнати, засмени.
— Ей… — казвам. — Тримейн играеше за „Ездачите на феникси“, нали? Вие двамата не бяхте ли приятели?
Рошан прави кисела физиономия.
— Ами, би могло да се каже.
— Какво стана?
— Тримейн иска да печели. На всяка цена — отвръща той. — Това е всичко. Когато демоните станаха новият най-добър отбор, той поиска да се разкара от ездачите — свива рамене. — Но все едно. И без това с тях си подхожда повече.
Спомням си, че Рошан и Тримейн бяха уайлдкард играчи в една и съща година. Рошан беше първият избор. Иска ми се да го попитам за това, но изразът на лицето му ми подсказва, че му се иска час по-скоро да смени темата. Може да е било и нещо повече от приятелство. Затова само кимам и го оставям на мира.
Хами ни маха от другата страна на дансинга и привлича вниманието ни. Тя сочи малка тълпа, скупчила се около някого. Отнема ми известно време да разбера, че този някой е Хидео, ръкавите на официалната му риза са запретнати до лактите, а блейзърът е метнат на едното му рамо. Кен върви до него, като не спира да поздравява и официални играчи, и фенове, ухилен до уши както винаги. Хидео е по-резервиран, изражението му е точно толкова сериозно, колкото си го спомням, дори и когато поздравява вежливо всеки, изпречил се на пътя му.
Хами си проправя път до нас, награбва ни за лактите и ни завлича напред.
— Елате да кажем здрасти! — подвиква ми тя през рамо.
Накрая се сбутваме най-отзад зад група „Рицари на облаците“ и отбор „Андромеда“, докато пред нас Макс и Тримейн се редуват да се здрависват с Хидео. Тримейн му казва нещо набързо и Хидео кимва търпеливо, без да се усмихва.
Прехапвам устна, опъвайки смутено роклята си надолу, и за хиляден път проклинам решението си да я сложа.