— Ти разби фракталния щит — облягам се назад в леглото си и кръстосвам ръце. — Моя работа е да вървя по дирите на престъпниците, господин Танака.
Щом чува името си, той се подсмихва.
— Казвай ми Хидео, моля те.
Накланям глава към него и му се усмихвам в отговор.
— Щом настояваш публично да ме наричаш госпожица Чен, то аз нямам друг избор, освен да ти отвръщам със същото, нали? Така е честно.
Хидео вдига вежда насреща ми.
— Опитвам се да не захранвам пресата с повече клюки, отколкото им понася. По това време на годината са особено настървени.
— О? И що за клюки са това? Че си говорим на малки имена? Скандално. Струва ми се, че таблоидите така или иначе сами си измислят клюки за мен.
— Предпочиташ да те наричам Емика?
— Да — отговарям.
— Добре тогава — кимва. — Емика.
Емика. Да чуя малкото си име, произнесено от неговата уста, изпраща приятни тръпки надолу по гръбнака ми.
— Като че ли каквото и да вършиш, медиите все се мъчат да изровят някоя клюка за теб.
— Ще те държа в течение — казвам и се размърдвам на леглото — знак, че ще прекъсвам връзката. — Би трябвало да има развитие.
— Изчакай. Преди да тръгнеш…
Замръзвам.
— Да?
— Разкажи ми за арестуването ти отпреди няколко години.
Проучвал е досието ми. Прокашлям се, внезапно разгневена от факта, че е повдигнал темата. Не съм говорила за ареста си от години.
— Това е стара история — казвам, а после започвам да му разказвам историята за Ани Партридж, за снимката, за тормоза и за моя хак.
Хидео поклаща глава.
— Вече знам какво си извършила. Кажи ми как полицията е разбрала, че си била ти.
Поколебавам се.
— Ти далече ги надминаваш по умения. — Той ме изучава напрегнато с поглед, а изразът му е същият, както и когато ме изпитваше по време на първата ни среща. — Не са те хванали, нали?
Срещам погледа му.
— Признах си — проронвам.
Хидео мълчи.
— Те смятаха, че е Ани — продължавам. Споменът за сирените, за мен, когато влязох в кабинета на директора, където се бяха събрали ченгетата, за закопчаните китки на Ани и за набразденото ѝ със сълзи лице, всичко се връща. — Щяха да я арестуват. Затова се предадох.
— Предала си се. — Той се понамръщва, а в гласа му се долавя запленена нотка. — А знаеше ли какво жертваш, като го направи?
Свивам рамене.
— Сигурно не съм го обмисляла чак толкова. Просто ми се струваше, че така е правилно.
Хидео се умълчава. Сега вниманието му е напълно съсредоточено върху мен.
— Като че ли рицарството не е мъртво — казва той накрая.
Не знам как да отговоря. Успявам единствено да отвърна на погледа му, да усетя как поредната стена около него се срутва, да видя как блясъкът в очите му се променя. Каквото и точно да мисли за казаното от мен, то го накара да свали гарда си.
После моментът отлита. Хидео се изправя на стола си и извръща очи от мен.
— До следващия път, Емика — казва.
И аз се сбогувам, мънкайки под носа си, и приключвам връзката. Виртуалното му аз изчезва от стаята ми и отново ме оставя сама. Бавно издишвам и раменете ми се отпускат. Хидео не каза нищо за останалите ловци на глави, което вероятно означава, че ги водя. Дотук добре.
Чак след малко осъзнавам, че не бях изключила хака си, докато разговарях с Хидео. Това означава, че съм лазила и из неговия профил. Проверявам. Хидео също е оградил данните си със защити, но при все това съм успяла да измъкна един некриптиран файл от профила му, новосъздаден файл от по-рано тази сутрин, и сега той седи сред новоизтеглените и мига насреща ми. Взирам се в него толкова дълго, че той сам се отваря — решава, че искам да погледна вътре.
Изведнъж стаята около мен избледнява. Попадам в нещо като спортна зала, оборудвана с големи боксови чували, редове от тежести, постелки и дълги огледала. Това е един от файловете със спомени на Хидео. Не трябва да съм тук. Да влизаш в чужда информация по работа е едно, но влизането в личен спомен без разрешение ме кара да се чувствам неловко. Отхвърлям изкушението да го изгледам и тръгвам да излизам, но споменът се извърта, преди да съм успяла.
Хидео млати един боксов чувал в яростен ритъм и всеки удар разтърсва картината пред очите ми. Кикбокс? Пускам панорама на света на спомена — и застивам, щом виждам отражението в огледалата.
Той е гол до кръста, гърдите и гърбът му са плувнали в пот, мускулите — изпънати от напрежение. Влажната му коса се разтърсва при всеки негов удар. Ръцете му са увити с бели бинтове и докато той продължава да атакува яростно боксовия чувал, мярвам петна от кръв, избили по превръзките върху кокалчетата му. Белезите, които постоянно виждам. Колко ли силно е удрял този боксов чувал? Но онова, което ме шокира, е изражението му. Очите му са черни и свирепи — поглед, така преизпълнен с целенасочен гняв, че в реалността се дръпвам назад.