Припомням си напрежението, което забелязах по лицето му по време на първата ни среща, докато говореше за най-новото си творение, за най-голямата си страст. И тук виждам подобна искра в очите му, в начина, по който нанася ударите — но това е по-мрачно напрежение. Напрежение, породено от дълбока ярост.
Бодигардовете на Хидео търпеливо чакат в краищата на залата, а до него е застанал някой — трябва да е треньорът му, облечен от глава до пети в подплатен екип.
— Достатъчно — казва той, а в отговор Хидео спира и се обръща към него. Ако не ми беше ясно, щях да кажа, че погледът, който треньорът отправя към мен — към Хидео — е предпазлив, та дори малко боязлив.
Треньорът тръгва в кръг, Хидео също. Движенията му са плавни и точни, смъртоносни. Косата пада по лицето му и за миг покрива очите му и скрива погледа. После треньорът завърта в едната си ръка дълъг дървен прът, повлича го по земята, а после го вдига във въздуха. Нахвърля се върху Хидео и замахва към него с пръта със заслепяваща бързина. Картината пред погледа ми се размива. Хидео лесно избягва удара. Отново отстъпва настрана, после и трети път… При четвъртия удар Хидео скръцва със зъби и напада. Вдига нагоре ръка със свит юмрук точно когато прътът се стоварва върху нея. Прътът се строшава в ръката му с шумен трясък. Хидео се стрелва напред. Юмрукът му се забива с такава сила в протектора на ръката на треньора, че той потръпва от удара. Хидео не се отпуска. Той обсипва вихрено с удари протекторите върху ръцете на мъжа — последният удар е толкова мощен, че треньорът залита назад и пада.
Хидео стои и диша тежко, лицето му е сурово. Сякаш там вижда проснат някой друг. После яростта в очите му угасва и той отново заприличва на себе си. Подава на треньора си ръка и го издърпва да стане. Тренировката свършва.
Гледам в слисано мълчание как Хидео се сбогува с треньора си, а после излиза през двойната врата на залата с бодигардовете си от двете му страни и с ръце, все така увити в окървавени бинтове. Споменът свършва и пак се озовавам в стаята си, катапултирана обратно сред покоя на обстановката. Издишвам.
Ето как Хидео разранява кокалчетата си. Защо тренира като обсебен от демони? Защо удря, все едно му се иска да убива? Щом се сещам за изражението му, за онези зли черни очи, в които няма и намек за неговата игрива, любезна, харизматична версия — такъв, какъвто си мислех, че го познавам — потръпвам. Най-добре да не споменавам на никого, че съм гледала този спомен. Освен собствените му бодигардове, Хидео вероятно не е възнамерявал друг да види това.
Изменчивата светлина в стаята ми вече се отразява в басейна на балкона, сиянието ме сепва и ме връща в реалността. Тук съм, за да върша работа, не за да шпионирам частните тренировки на Хидео. Излизам от профила си и си напомням да съсредоточа мислите си отново върху Рен. Може и да съм се объркала. Може би 1300PD има някакво друго значение — например някакъв домашен адрес в Париж, който са му пратили, или пък някакъв никнейм на Рен. Може да е дори заглавието на парче, по което работи. Какво ли не може да е. А може и предчувствието ми да излезе вярно.
В подсъзнанието ми обаче разговорът между Хидео и мен се върти като на плоча. И когато най-сетне излизам от стаята, за да се присъединя към съотборниците си за ежедневната ни тренировка, споменът за неговите очи не ме напуска — мистерията зад ожулените му кокалчета и яростният му взор.
15
Три дни изминават като в мъгла в активни тренировки. „Ездачите на феникси“ упражняват всяка възможна комбинация. Действам в комбина с Хами, после с Рен, а след това с Ашър и Рошан. С двамата. Срещу двамата. Обстановката се променя от джунгла през град до извисяващи се канари. Упражняваме се на нива от миналите шампионати и всичко между тях.
Ашър ни тренира така интензивно, както не съм виждала досега. Боря се със зъби и нокти да не изоставам. Всеки нов свят, в който играя, е свят, в който останалите вече са играли, всяка нова маневра е позната на всеки от съотборниците ми. Точно когато си помисля, че съм хванала цаката на нещо, Ашър цепи наполовина времето, за което трябва да изпълним определена мисия или действие. Точно когато започна да свиквам с някой свят, Ашър ни прехвърля на следващия.
Приключвам дните си капнала, делейки със също толкова разбитите си съотборници диваните, докато мозъкът ми напира да се пръсне от всичката нова информация, която Ашър тъпче в нея при обсъждането на предстоящия ден. Разиграванията и упражненията изпълват сънищата ни.