Спирам с обиколките, примигам, за да се оттече от очите ми топлата вода и без да си дам време да размисля, чуквам по текста на Хидео, увиснал пред погледа ми. Молбата ми за чат се изпраща и след малко Хидео я приема и се появява край басейна като виртуален образ. Намира се в стая, осветена с приглушена топла светлина, и тъкмо охлабва вратовръзката си. Без нея изглежда повече на своята възраст, невъзможно млад и по-малко властен. Кокалчетата му тази вечер не са зачервени и ожулени. Сигурно от няколко дни не се е боксирал.
Непринуденото му държание ме кара да се поотпусна. Вдигам ръце над водата и ги облягам върху облицования с плочки ръб на басейна. Водни капки по татуираната ми кожа отразяват лунните лъчи.
— Как се сети? — отговарям.
— От дни не съм чувал нищичко от теб.
— Ами ако просто трупам инфо за следващия път, когато ти докладвам? Та аз още не съм ходила в Тъмния свят.
Хидео се извръща за момент, докато сваля копчетата от ръкавите си.
— И затова ли не си ми се обаждала? — пита той през рамо.
— С това искаш да ми кажеш, че трябва да напредвам по-бързо ли?
Той ме поглежда, изражението му частично е прикрито от сенки.
— С това искам да попитам дали мога да ти помогна.
— Мислех си, че аз помагам на теб.
Той пак се умълчава, но на приглушената светлина главата му леко се извръща към мен и разкрива намека за усмивка, играещ по устните му. Очите му се спират върху моите. Благодарна съм на тъмнината, която скрива поруменяващите ми страни.
— Знам, че си изтощена — казва накрая.
Свеждам поглед хем за да изтръскам няколко мънистени капчици вода от ръката си.
— Нямам нужда от съжаление.
— Не е съжаление. Не бих ти възложил задачата, ако си мислех, че не можеш да се справиш.
Както винаги, не пада по гръб.
— Ако искаш да ми помогнеш — казвам и се потапям отново във водата, — винаги можеш да ми предложиш малко морална подкрепа.
— Морална подкрепа — той се обръща и застава с лице към мен, усмивката му става игрива. — И каква морална подкрепа би ти допаднала?
— Не знам. Някоя и друга окуражителна дума?
Хидео повдига вежда развеселено.
— Много добре — казва и пристъпва към мен. — Проверявам как си само защото ми липсват разговорите с теб — казва. — Това помага ли?
Застивам с отворена уста, самоувереността ми се изпарява във въздуха.
Преди да мога да отговоря, той ми пожелава лека нощ и прекъсва връзката. Образът на Хидео изчезва, но не преди да мярна лицето му за последно — погледът му е все така впит в мен.
Същата вечер сънувам, че с Хидео сме отново в „Саунд Мюзиъм Вижън“, само дето не сме в средата на дансинга. Вместо това сме на горния етаж, сгушени в един от тъмните ъгли на терасата с изглед към космоса, и той ме притиска към стената. Целува ме настървено.
Събуждам се внезапно, смутена и раздразнена от самата себе си.
Думите му все още отекват в ума ми с настъпването на деня. Днес Рен ще отиде в Тъмните светове. Докато другите се готвят да обядват, аз заключвам стаята си и се логвам в Warcross.
Обаче вместо да вляза в нормалната игра, изкарвам във въздуха клавиатура и въвеждам поредица от допълнителни команди, почуквайки с пръсти по пода. Стаята потрепва и изведнъж вътре притъмнява и аз увисвам сред пълен мрак. Притаявам дъх. Достатъчно често влизам в Тъмните светове, но колкото и пъти да го правя, никога няма да свикна със задушаващата чернилка, която се спуска пред очите ми, преди да вляза.
Най-накрая пред погледа ми се появяват хоризонтални червени линии — линии, които след като зумвам, се превръщат в код. Той изпълва полезрението ми, страница след страница, докато най-сетне стига до дъното и ми вади присветващ курсор. Въвеждам още няколко команди и нов пакет от данни изпълва полезрението ми.
А после изведнъж тъмночервеният код изчезва и попадам сред улиците на неприветлив град, типичното [нула] е изписано над главата ми. И други тъмни фигури щъкат покрай мен и нито една от тях не ми обръща никакво внимание. Заставам под редица от безкрайни светещи неонови надписи, вървящи горе по цялата дължина на сградата. Те ме осветяват с разноцветна светлина.
Усмихвам се. Минала съм през защитата, пазеща „наземното“ равнище на Warcross и съм се гмурнала в ширналия се криптиран подземен свят на виртуална реалност, възникнал точно под Warcross платформата. Тук е вторият ми дом — това място, където всеки говори моя език, езика, на който си шепнат електрическите вериги и жиците, и където онези, които иначе, в реалността, може и да са безсилни, тук са способни да притежават невероятна власт.